Ридеракът изрева отново и стълбището се разтресе. Селена не посмя да погледна назад. Съсредоточи се върху краката си и върху това да запази равновесие, докато скачаше надолу по стълбите. Целта й бе да стигне до гробницата, осветена от лунната светлина.
Селена тежко се приземи на площадката и се затича към вратата на гробницата, като се молеше на богове, чиито имена бе забравила, но се надяваше те да не са я забравили.
„Някой искаше да дойда тук на Самхейн. Някой знаеше, че това ще се случи. Елена искаше да го видя — за да мога да оцелея.” Съществото я настигна и хукна подире й. Бе толкова близо, че Селена усещаше зловонния му дъх. Вратата на гробницата бе широко отворена, все едно някой я чакаше.
„Моля те, моля те, моля те."
Тя се хвана за рамката на вратата и се метна вътре. Спечели си ценно време, когато ридеракът се подхлъзна, пропусна гробницата и спря. Отне му само миг да се съвземе и да нападне. Отнесе част от вратата при влизането си.
Стъпките й отекнаха в гробницата — тя се затича между саркофазите към Дамарис, меча на древния крал.
Той беше на мястото си, а острието му сияеше на лунната светлина въпреки изминалите хиляда години.
Създанието изръмжа и тя чу как рязко си поема дъх. Ридеракът тръгна към нея и ноктите му задраскаха по пода. Тя се протегна към меча и лявата й ръка хвана хладната дръжка. Селена се завъртя във въздуха и замахна.
Имаше време само да зърне очите и кожата му, преди да забие Дамарис в лицето на ридерака.
Болка прониза ръката й, когато двамата се удариха в стената и паднаха на земята, разпилявайки съкровищата наоколо. Зловонна черна кръв я опръска цялата.
Тя не помръдна, докато гледаше черните очи на сантиметри от своите, нито когато видя как дясната й ръка попада между изгнилите зъби. Кръвта й покапа по брадичката на чудовището. Просто трепереше и не пусна меча, дори когато гладният поглед угасна и трупът на създанието се строполи върху нея.
Чак тогава амулетът отново започна да пулсира и тя премигна. Всичко след това бе като в сън — като танц, който трябваше да изпълни, за да не рухне в гробницата и да остане там завинаги. Първо изтръгна ръката си от зъбите му. Болеше жестоко. На палеца й имаше дъга от кървящи ранички. Тя се изправи на крака и избута ридерака настрани. Бе изненадващо лек все едно костите му бяха кухи или пък нямаше вътрешности. Светът й бе като в мъгла, но тя измъкна Дамарис от чудовищния череп.
Използва ризата си, за да обърше острието на оръжието на Гавин, и го върна на мястото му. Затова я бяха довели на Самхейн в гробницата, нали? За да види Дамарис и да намери начин да се спаси?
Остави чудовището да лежи върху купчина скъпоценни камъни. Който и да бе поискал да я спаси, можеше да почисти. Беше й дошло в повече.
Въпреки това Селена спря до саркофага на кралица Елена и погледна към красивото лице, изваяно от мрамор.
— Благодаря ти — изхриптя тя. Причерня й, но успя да излезе от гробницата и да се изкатери нагоре по стълбите, притиснала кървяща ръка до гърдите си.
Когато се върна покоите си, Селена мина разстоянието до вратата на спалнята си и се подпря на нея, докато я отключваше. Раната й не бе превързана и кръвта продължаваше да капе по китката й. Трябваше да иде до банята и да измие ръката си. Чувстваше дланта си студена като лед.
Трябваше...
Коленете й се подгънаха и Селена падна. Клепачите й натежаха, затова тя ги затвори.
Защо сърцето й биеше толкова бавно?
Тя отвори очи и погледна към ръката си. Погледът й бе замъглен и виждаше неясна смес от червено и розово. Ледът се покатери нагоре по ръката й, а след това слезе до краката.
Чу звук като от гръмотевици — туп-туп-туп! — последван от писък. През затворените си клепачи усети как в стаята й притъмнява.
Чу се вик на жена, а след това топли ръце хванаха лицето й. Бе й толкова студено, че я изгаряха. Да не би някой да бе оставил прозореца отворен?
— Лилиан! — Това бе Нехемия, която сграбчи ръцете й. — Лилиан! Какво се е случило?
Селена не помнеше много от следващите мигове. Силни ръце я вдигнаха, за да я отнесат в банята. Нехемия се напрегна, докато я носеше към ваната и й сваляше дрехите. Ръката на Селена пламна, когато докосна водата, и тя започна да се гърчи. Принцесата обаче не я пусна, а изрече думи на непознат за нея език. Светлината в стаята запулсира и кожата й настръхна. Селена видя, че ръцете й са покрити с тюркоазени Знаци на Уирда. Нехемия я държеше във водата и я клатеше напред-назад.
А после мракът я погълна.