43.
Селена отвори очи.
Беше й топло, а светлината на свещите сияеше в злато. Можеше да усети аромата на лотосови цветове и индийско орехче. Намръщи се и премигна, след което се опита да се изправи от леглото. Какво се бе случило? Помнеше само как се катери по стълбите, след това скрива тайната врата зад гоблена.
Селена се стресна и сграбчи туниката си. Ахна, когато установи, че тя някак е станала на нощница, а след това се ококори при вида на ръката си. Бе изцерена — напълно. Единствено белег във формата на полумесец между палеца и показалеца напомняше, че е била ухапана от ридерака. Тя прокара нокът по всеки от мъничките белези, проследи линията им, а после размърда пръсти, за да е сигурна, че нито един нерв не е пострадал.
Но как бе възможно това? Явно ставаше дума за магия. Някой я бе изцерил.
Тя се надигна и видя, че не е сама.
Нехемия седеше на стол наблизо и я наблюдаваше внимателно. На лицето й нямаше и следа от усмивка. Селена се размърда неспокойна от недоверието, което прочете в очите на младата жена. Лапичка стоеше в краката й.
— Какво се случи? — попита.
— Тъкмо се канех да те питам същото — отговори принцесата на ейлвийски и махна към нея. — Ако не те бях намерила, ухапването щеше да те довърши след няколко минути.
Дори кръвта по пода бе почистена.
— Благодаря ти — отвърна Селена, след което се стресна при вида на притъмнялото небе до прозорците. — Кой ден сме?
Ако бе изпуснала последното изпитание.
— Минали са само три часа.
Успокои се. Не го бе пропуснала. Утре щеше да тренира, а вдругиден да се яви.
— Не разбирам. Как.
— Това не е важно — прекъсна я Нехемия. — Искам да разбера откъде си получила това ухапване. Кръв имаше само в спалнята ти, не и по коридора или където и да е другаде.
Селена стисна дясната си ръка в юмрук, а после я отпусна, загледана в белезите си. Едва не бе умряла. Тя погледна към принцесата, а после върна очи на ръката си.
Очевидно Нехемия не работеше с Каин.
— Не съм тази, за която се представям — каза тихо Селена, неспособна да срещне погледа на приятелката си. — Лилиан Гордайна не съществува.
Нехемия не каза нищо. Тя се принуди да я погледне. Нехемия я бе спасила. Как бе могла да си помисли, че тя е повелителка на онова същество? Дължеше истината на приятелката си.
— Казвам се Селена Сардотиен.
Нехемия зяпна, след което бавно поклати глава.
— Невъзможно. Пратиха те в Ендовиер. Трябваше да си в лагера с...
— Принцесата се ококори. — Говориш ейлвийския на селяните. На робите в Ендовиер. Ето как си го научила! — Селена леко се задъха, а устните на принцесата потрепериха. — Била си в Ендовиер? Това е лагер на смъртта. Но. защо не ми каза? Нямаш ли ми доверие?
— Имам ти — отвърна тя. Особено сега, след като бе доказала, че не носи отговорността за онези убийства. — Кралят ми нареди да не говоря за това.
— За кое? — попита рязко Нехемия и преглътна сълзите си. — Кралят знае, че си тук? На неговите заповеди ли се подчиняваш?
— Тук съм, за да го забавлявам. — Селена седна в леглото си. — Тук съм заради турнира за кралски шампион. След като спечеля — ако успея да спечеля, — ще работя четири години за краля като негов лакей и асасин. А след това ще бъда свободна. Името ми ще бъде чисто.
Нехемия я погледна осъдително.
— Смяташ, че ми е приятно да съм тук? — извика Селена, макар от усилието сърцето й да забърза бясно ритъма си. — Изборът ми бе между това и Ендовиер! Което означава, че нямах избор. — Тя скръсти ръце пред гърдите си. — Преди да ми изчетеш лекция по морал или да се скриеш зад телохранителите си, знай, че няма и един момент, в който да не се чудя какво би било да го убия — него, човека, унищожил всичко, което обичам!
Не можеше да диша достатъчно бързо, не и при спомените, нахлуващи в главата й. Тя успя да ги прогони, пожела си мрак. Нехемия остана безмълвна. Лапичка изскимтя. В тишината спомените за места, хора и изречени думи отекнаха в съзнанието на асасина. А после чу стъпките, които я върнаха в настоящето. Матракът изскърца, когато Нехемия седна върху него. След малко към нея се присъедини втора, не толкова голяма тежест — Лапичка.
Нехемия хвана ръката на Селена, бе топла и суха като нейната. Асасинът отвори очи, но се загледа в стената в другия край на стаята.
— Ти си най-добрата ми приятелка, Селена — стисна ръката й Нехемия. — Боли ме, повече, отколкото предполагах, задето отношенията ни се влошиха така. Затова искам да ти дам нещо, което съм давала на малцина. — Очите й заблестяха. — Имената не са важни. Това, което е вътре в теб, има значение. Зная какво си видяла в Ендовиер. Зная за мъките на моя народ там, които продължават ден след ден. Ти обаче не си оставила на мините да те втвърдят, не си позволила срамът ти да се превърне в жестокост.