Принцесата прокара пръсти по белега на ръката й.
— Носиш много имена, сега и аз ще ти дам едно. — Тя вдигна ръка към челото на Селена и нарисува на него невидим знак. — Кръщавам те Елентия. — След това целуна момичето по челото. — Носи това име с чест, когато другите ти натежат. Кръщавам те Елентия, Духът, който не може да бъде пречупен.
Селена остана неподвижна. Усети името върху себе си като блестящ воал. Това бе безусловна любов. Такива приятели не съществуваха. Как бе имала късмета да намери такава?
— Хайде — рече Нехемия, — разкажи ми как стана Асасина на Адарлан, как се озова в замъка и какви са правилата на това нелепо съревнование.
Селена се усмихна леко, а Лапичка замаха с опашка и близна ръката на Нехемия.
Животът й бе спасен — някак. Отговорите за това как щяха да дойдат по-късно. И тя заговори.
На следващата сутрин Селена вървеше до Каол, а очите й бяха приковани в мраморния под на коридора. Слънцето се отразяваше в снега и правеше светлината в коридора почти ослепителна.
Бе казала на Нехемия почти всичко. Разбира се, имаше неща, които не можеше да сподели с никого, а и не бе споменала нито за Каин, нито за съществото. Нехемия не я бе питала отново какво е ухапало ръката й, но бе останала до нея, свита на леглото й, и двете си бяха говорили цяла нощ.
Селена, която нямаше представа как ще заспи отново, след като вече знае на какво е способен Каин, бе благодарна за компанията. Придърпа плаща по-плътно около себе си. Утринта бе неестествено спокойна.
— Тиха си днес. — Каол продължи да гледа напред. — Да не сте се карали с Дориан?
Дориан. Той бе минал предишната нощ, но Нехемия го изпъди, преди да влезе в спалнята.
— Не съм го виждала от вчера сутринта.
А след събитията от снощи вчера сутринта й се виждаше като преди седмица.
— Приятно ли ти бе да танцуваш с него?
Струваше ли й се, или думите му наистина прозвучаха остро? Тя се обърна към него зад поредния завой, който водеше към отделна тренировъчна зала.
— Тръгна си рано. Мислех, че ще ме пазиш цялата нощ.
— Вече нямаш нужда да те пазя.
— От самото начало нямах нужда.
— Сега знам, че няма да избягаш — сви рамене той.
Навън изви вятър и вдигна снега във въздуха в блестяща вълна.
— Мога да се върна в Ендовиер.
— Няма.
— Откъде знаеш?
— Просто знам.
— Много успокоително.
Той се засмя и продължи към тренировъчната зала.
— Изненадан съм, че кучето ти не тича подире ти след цялото джафкане преди малко.
— Ако беше имал кученце, нямаше да се подиграваш — отвърна кисело тя.
— Не съм искал и не съм имал.
— Това е добре за кучето, което е било застрашено от риска да бъде твой спътник.
Той я сръчка с лакът. Тя се ухили и отвърна на сръчкването му. Искаше да му каже за Каин. За това, че го е видяла на вратата си тази сутрин. Да му каже всичко.
Но не можеше. Защото, ако му споделеше за Каин и създанието, което той бе призовал, Каол щеше да иска да види останките му. А това означаваше тя да го отведе до тайния проход. Може би вече й имаше доверие да я оставя насаме с Дориан, но не бе готова да му разкрие тайния си път за бягство.
„Освен това вече го убих. Загадъчното зло на Елена е победено. Сега просто трябва да надвия Каин в дуел и никой няма нужда да научава за останалото."
Каол спря пред вратата на тренировъчната зала и се завъртя към Селена.
— Питам те само веднъж и няма да повтарям — каза той и я погледна толкова свирепо, че тя се размърда неспокойно. — разбираш ли в какво се забъркваш с Дориан?
Тя се разсмя с рязък и грачещ звук.
— Да не ми даваш любовен съвет? И това заради мен ли е, или заради Дориан?
— И заради двамата.
— Не знаех, че ти пука за мен. Дори не ме забелязваш.
Той обаче не захапа кукичката. Вместо това отвори вратата.
— Просто не забравяй да използваш ума си — каза й през рамо.
И двамата влязоха в залата.
Час по-късно, изпотена от тренировката, Селена обърса челото си с ръкав, докато вървяха обратно към покоите й.
— Завчера видях, че четеш за Елрик и Емида — каза Каол. — Мислех, че мразиш поезията.
— Това е различно — размаха ръце тя. — Епичната поезия не е скучна или претенциозна.
— Нима? — усмихна се криво той. — Поезия за мащабни битки и безкрайна любов? И не смяташ, че е претенциозна?
Тя го ощипа по рамото и той се разсмя. Смехът му бе заразен и неочаквано очарователен. Но после завиха зад ъгъла и тя видя първо стражите в залата, а после и него.