Селена преглътна още едно парче месо.
— Преди Адарлан да започне завоеванията си, в гората царувала магията.
Говореше тихо, но ясно. Той я зачака да продължи, но тя бе казала достатъчно.
— И? — настоя той.
— Не знам нищо повече — отвърна на погледа му тя.
Разочаровани от това, че няма за какво да я закачат, войниците продължиха да ядат.
Разбира се, бе излъгала, и Каол го знаеше. Тя познаваше историята на гората и старите й обитатели феите, гномите, нимфите, гоблините и още имена, които вече никой не помнеше. Всички те бяха управлявани от своите безсмъртни подобни на хора братовчеди — елфите, първите заселници на континента и най-древните измежду разумните раси в Ерилея.
Колкото повече покварата на Адарлан се разрастваше и кампанията на краля за избиването им напредваше, толкова повече елфите и феите отстъпваха, търсейки подслон в последните диви и недокоснати от човека места по света. Кралят на Адарлан бе забранил всичко — вълшебства, елфи, феи. Бе премахнал всяка следа от тях толкова внимателно, че дори тези, които имаха магическа кръв във вените си — Селена бе от тях, — вярваха, че магия никога не е съществувала. Кралят бе обявил, че всяко вълшебство идва от Богинята и нейните божествени слуги. И че да се използва е светотатствена имитация на силите й. Но въпреки забраната му повечето хора знаеха истината — магията сама бе изчезнала, сякаш предусетила предстоящите ужаси.
Селена все още помнеше мириса на пожарите, бушували, когато тя бе само на осем-девет години — пушека от изгорелите книги, пълни със знание, което никога нямаше да се върне, писъците на пророци и лечители, хвърлени на клада, руините на храмове и свети места, осквернени и изличени от историята. Магьосниците, избегнали кладите, бяха отведени като роби в мините на Ендовиер и повечето не оцеляха. Отдавна не се бе замисляла за способностите, които изгуби, макар споменът за тях да я преследваше в сънищата й. Но въпреки цялото клане може би не беше толкова зле, че магията е изгубена. Тя бе твърде опасна за хората. Дарбата на Селена може би щеше вече да я е погубила, ако не бе изчезнала сама.
Пушекът накара очите й да засмъдят и тя отхапа още едно парче от обяда си. Почти бе забравила за легендите от Оуквалдския лес — истории за тъмни долини и дълбоки езера, за пещери, изпълнени със светлина и неземни песнопения. Сега това бяха само приказки. Да говориш за тях бе равносилно на това да си търсиш белята.
Тя погледна към процеждащата се през дърветата слънчева светлина. Дългите им клони, подобни на костеливи ръце, се люлееха на вятъра и тя потисна порива си да потрепери.
За щастие, обядът свърши бързо. Веригите бяха върнати на китките й, а конете бяха нахранени и напоени. Краката й се бяха схванали толкова, че Каол трябваше да й помогне да се качи на коня. Беше й трудно да язди, а освен това я блъсна и миризмата на конска пот и екскременти, която се издигаше като мараня в края на отряда.
Прекараха остатъка от деня в пътуване и младата жена смълчано наблюдаваше как гората преминава край нея. Напрежението не я напусна, докато не оставиха блестящата долина зад себе си.
Когато спряха да нощуват, цялото тяло я болеше. Не си направи труда да говори нито по време на вечерта, нито когато вдигнаха малка палатка и я хвърлиха да спи там окована и със стражи отпред. Не сънува нищо, но когато се събуди, не можа да повярва на очите си.
В края на леглото й имаше бели цветя, а също и следи от малки крачета, показващи, че притежателите им са влезли и после са излезли от палатката. Преди някой да влезе и да ги забележи Селена замете с крак следите и натъпка цветята в най-близката торба.
Макар никой да не спомена нищо за феите, докато пътуваха, Селена наблюдаваше внимателно лицата на войниците около себе си и се чудеше дали някой от тях не е забелязал нещо нередно. През почти целия ден дланите й се потяха, а сърцето й биеше като барабан. През цялото време не изпускаше от поглед дърветата около себе си.
6.
През следващите две седмици продължиха да пътуват през континента. Нощите ставаха по-студени, а дните — по-къси. Четири дни ги валя леден дъжд и Селена се чувстваше толкова нещастна, че се изкушаваше да се метне в някоя пропаст с надеждата да повлече и Каол със себе си.
Всичко бе мокро и полузамръзнало и макар някак да понасяше полепналата по скалпа си коса, тя не издържаше джвакащите си обувки. Беше спряла да усеща пръстите си и всяка нощ ги увиваше, с каквато суха дреха намери. Чувстваше се като в стадий на частично разложение и при всеки по-силен порив на вятъра се питаше дали няма да се разпадне. Но, както често става с есенното време, дъждът внезапно спря и над тях отново се появи ясното синьо небе.