— И една стига — каза той и придвижи пионка. — Виждаш ли?
Тя прехапа устни, но не отдръпна ръката си от неговата.
— Ще ме целунеш отново ли?
— Бих искал.
Тя не успя да помръдне, когато той се приведе до нея, приближи се все повече. Масата под него изскърца. Устните му бяха на косъм от нейните.
— Попаднах на баща ти в коридора днес — успя да каже тя.
Дориан бавно седна обратно на стола си.
— И?
— Мина добре — излъга тя.
Той присви очи и повдигна брадичката й с пръст.
— Не каза това, за да избегнеш неизбежното, нали?
— Не — отвърна тя, колкото да продължи да говори, да го задържи възможно по-дълго до себе си, за да не остава сама с мисълта за надвисналата заплаха от Каин. Каква по-добра компания за нощта от сина на краля? Каин нямаше да дръзне да нарани него.
Но всичко това... всичко, което се бе случило с ридерака, означаваше, че книгите, които бе чела, казват истината. Ами ако Каин можеше да призове каквото си поиска? Мъртвите например? С изчезването на магията мнозина бяха изгубили богатствата си. Дори кралят можеше да се заинтригува от подобен тип сила.
— Трепериш — каза Дориан. И това бе истина. Трепереше като последната глупачка. — Добре ли си? — Той стана от мястото си, заобиколи масата и седна до нея.
Не можеше да му каже. Не, той не биваше да узнава. Както не биваше да узнава и че преди вечеря бе проверила под леглото си и бе намерила там пресни Знаци, които трябваше да измие. Каин знаеше, че тя е разкрила как той елиминира съперниците си. Може би щеше да я нападне още тази нощ — нямаше идея. Но със сигурност нямаше да заспи — освен ако Каин не я пронижеше с меча си.
— Добре съм — каза тя, но гласът й прозвуча като шепот. Ако Дориан продължеше да я разпитва, щеше да бъде принудена да му каже.
— Сигурна ли си, че се чувстваш... — започна той, но тя се приведе напред и го целуна.
Едва не го събори. Той обаче хвана облегалката на стола и запази равновесие, а другата му ръка я прегърна през кръста. Тя остави допирът и вкусът му да запеят съзнанието й като вода. Целуна го с надеждата да си вземе от дъха му. Зарови пръсти в косата му, а той започна да я целува страстно. Селена остави света да избледнее.
Часовникът удари три през нощта. Селена седеше на леглото си, сгънала колене. След часове целувки, разговори и още целувки, този път в леглото й, Дориан си бе тръгнал преди броени минути. Бе се изкушила да го помоли да остане, но мисълта, че той може да е тук, когато Каин и ридеракът се появят, че може да бъде наранен, я накара да го остави да си тръгне.
Бе прекалено уморена да чете, но твърде будна, за да заспи, затова просто гледаше припукващия огън. Всяко проскърцване или стъпка я караха да подскача. Тя бе успяла да открадне още няколко игли от шивашката кошница на Филипа, докато слугинята не гледаше. Но един саморъчно изработен нож, една факла и една тежка книга нямаше да я защитят от това, което Каин можеше да призове.
„Не трябваше да оставям Дамарис в гробницата."
Не можеше да се върне там долу, не и докато Каин бе жив. Тя прегърна коленете си и потръпна при спомена за абсолютната чернота, от която се бе появило съществото.
Каин явно бе научил Знаците в Планините на Белия зъб - прокълнатата граница между Адарлан и Западната пустош. Мълвата нашепваше, че злото все още дебне в руините на Вещерското кралство и че старици с железни зъби бродят из самотните планински проходи.
Косъмчетата по ръцете й настръхнаха, тя сграбчи една дебела завивка и се уви в нея. Оцелееше ли до дуелите, щеше да надвие Каин и всичко да приключи.
Щеше да се наспи — освен ако Елена не й намереше нова задача. Селена опря буза в коляното си и се заслуша в тиктакането на часовника в нощта.
Копитата удряха по замръзналата земя все по-бързо и по-бързо, а ездачът безмилостно шибаше коня си. Земята бе покрита със сняг и кал, а от небето се сипеха снежинки.
Селена бягаше — по-бързо, отколкото младите й крака бяха способни. Всичко я болеше. Дърветата скубеха косите й и разкъсваха дрехите й, камъните раздираха петите й. Тя се олюляваше между дърветата и дишаше толкова тежко, че дори не можеше да извика за помощ. Трябваше да стигне моста. То нямаше да може да го прекоси.
Зад нея се чу свистенето на меч, излизащ от ножницата си.
Тя падна и се удари в камъните и калта. Звукът на приближаващия демон изпълни въздуха, докато тя се мъчеше да се изправи. Лепкавата кал обаче я държеше в капан и нямаше начин за бягство. Тя се протегна към храста, а от малките й ръце потече кръв. Конят приближи и...