Каол се закашля и внезапно разви жив интерес към боровинките в храстите. Дориан бе оставен сам и натясно.
— Не обвинявайте мен — отвърна принцът спокойно, — сама приехте поканата за онова празненство в Рифтхолд преди седмици.
Очите й заблестяха, но Дориан не отстъпи. Не можеше да я отведе на пиршеството, където да я видят толкова много хора. Щеше да има прекалено много въпроси, а и тя можеше да опита да се измъкне в тълпата.
— Значи няма да ходиш — намръщи се Нехемия.
— Не, но съм сигурна, че ще си прекарате много добре — каза Селена, след което промърмори нещо на ейлвийски. Дориан разбра, че е от типа на „Негово Височество знае как да забавлява жените".
Нехемия се разсмя, а Дориан усети как се изчервява. Тези двете си бяха страховита двойка.
— Е, ние сме важни и много заети — рече му Селена и побутна с лакът принцесата. Май това, че им позволи да станат приятелки, се оказа груба стратегическа грешка. — Трябва да вървим. Желаем ви лек ден, Ваше Височество.
Тя направи реверанс, а червените и сините скъпоценни камъни на колана й проблеснаха. Погледна през рамо и се озъби на Дориан, след което отведе принцесата по-навътре в градината.
— Благодаря за помощта — обърна се Дориан към Каол.
— Това зле ли ти се видя? — потупа го капитанът по рамото. — Изчакай да ги видиш, когато наистина наберат скорост.
А след това тръгна подир жените.
Дориан искаше да се развика и да заскубе коси. Бе се зарадвал да види Селена онази нощ. Дори прекалено. Но през последните няколко седмици го бяха въвлекли в дворцови интриги и балове. Така и не му остана време да я види отново. Ако не бе на пира тази вечер, щеше да я посети. Не искаше да я ядоса с коментара си за роклята — макар наистина да бе много демоде — и знаеше, че е сърдита задето не е поканена на пира, но...
Дориан се намръщи и се отправи към кучкарника.
Селена се усмихна на себе си и прокара пръст по близкия добре подрязан храст.
Самата тя смяташе, че роклята е прекрасна. Като за празника, как ли пък не?
— Не, Ваше Височество — обясняваше Каол на Нехемия достатъчно бавно, че да го разбере. — Не съм войник, а страж.
— Няма разлика — отвърна принцесата. Имаше тежък и тромав акцент. Въпреки това Каол разбра достатъчно, за да се намръщи. Селена с мъка скри веселието си.
През последните няколко седмици се бе виждала редовно с Нехемия
— най-често за къси разходки и вечери, където обсъждаха как е израснала принцесата в Ейлве, какво смята за Рифтхолд и кой от придворните я дразни най-много. За радост на Селена, я дразнеха всички.
— Не съм обучен да се бия в армия — процеди през зъби Каол.
— Но убиваш за краля си.
За краля си. Нехемия не владееше добре езика им, но бе достатъчно умна, за да подчертае това, което иска да каже. Този крал не бе нейният. И макар Селена да нямаше нищо против да слуша колко лош е владетелят на Адарлан, тук в градината имаше други хора, а някои от тях може би ги слушаха. Селена потрепери и я прекъсна, преди Нехемия да успее да каже нещо друго.
— Мисля, че няма смисъл да спориш с нея, Каол — рече тя и побутна капитана на стражата с лакът. — Може би не трябваше да отстъпваш титлата си на Терин. Не можеш ли да си я вземеш обратно? Така ще си спестиш много главоболия.
— Как успя да запомниш името на брат ми?
Тя сви рамене, без да разбира напълно блясъка в погледа му.
— Нали ми го каза. Защо да не го помня?
Изглеждаше много хубав днес. Тайната бе в това как косата срещаше златистата му кожа, в малките процепи между кичурите, в начина, по който падаше пред челото му.
— Предполагам, че ще се забавляваш на пиршеството въпреки отсъствието ми — каза тя кисело.
— Толкова ли си ядосана, че не присъстваш? — изсумтя той.
— Не — отвърна тя и наклони глава така, че косата й да падне по рамото. — Но все пак е празненство, а всеки обича празненствата.
— Да ти донеса ли някоя дрънкулка от веселбата?
— Само ако в нея има агнешко печено.
Въздухът около тях бе прозрачен и ясен.
— Пирът не е много вълнуващ — каза той. — Като всяка друга вечеря е. А агнето ще е сухо и жилаво.
— Като приятел трябва или да ме заведеш там, или да ми правиш компания.
— Приятел?
— Добре — изчерви се тя, — по-точно е да се каже сърдит придружител. Или намусен адютант.
За нейна изненада той се усмихна.
Внезапно Нехемия грабна ръката й.
— Ще ме научиш — каза тя на ейлвийски, — ще ме научиш как да говоря езика ти, как да пиша и как да чета по-добре отсега. Така че да не се мъча със скучните старци, които ми преподават в момента.