Дориан бе достатъчно умен, за да не се противи и да се остави приятелят му да го изведе във фоайето. Двамата спряха на прага на залата.
— Какво правиш ти тук? — изсъска Каол.
— А ти? — отвърна Дориан. Опитваше се да говори тихо, но знаеше, че във въпроса му има повече смисъл. Каол непрекъснато го предупреждаваше колко е опасно да се навърта към Селена. Какво тогава търсеше той в покоите й по това време?
— В името на Уирда, Дориан! Тя е асасин. Моля те, кажи ми, че не си идвал тук и преди.
Принцът не можа да скрие усмивката си.
— Дори не искам да изслушам обясненията ти. Безразсъден идиот. Махай се!
Каол го сграбчи за яката. Дориан щеше да го удари, но капитанът бе твърде бърз. Докато разбере какво става, престолонаследникът се озова в коридора, а вратата се затръшна и заключи под носа му.
По някаква причина не спа добре тази нощ.
Каол Уестфол си пое дълбоко въздух. Какво търсеше тук? Имаше ли право да се отнася с престолонаследника на Адарлан по този начин, когато самият той действаше безразсъдно? Не можа да разбере защо се бе ядосал толкова, когато видя Дориан на прага. Не искаше да разбира. Не бе ревност, а нещо отвъд нея... нещо, което превръщаше приятеля му в някой друг, в непознат. Той бе сигурен, че тя е девица. Дали Дориан го знаеше? Вероятно щеше да го заинтригува още повече.
Той въздъхна и отвори внимателно вратата, като направи гримаса, когато тя изскърца жално.
Все още бе в роклята си и макар да бе красива, това не можеше да скрие истината за асасина. Виждаше се в здравата й челюст, в извивката на веждите, в съвършено неподвижната й фигура. Тя бе острие, изваяно от Краля на асасините, заспал звяр — пума или дори дракон, — а силата струеше от цялото й тяло. Той поклати глава и влезе в спалнята.
Тя отвори едното си око при звука на стъпките му.
— Още не е сутрин — измърка и се завъртя на другата страна.
— Донесох ти подарък. — Почувства се невероятно глупаво и за момент се изкуши да побегне.
— Подарък ли? — повтори тя по-ясно, след което се обърна към него и премигна.
— Нищо особено, раздават ги след края на празненството. Дай си ръката.
Тук излъга, поне донякъде. Наистина ги раздаваха, но само на придворните дами — той бе отмъкнал една от кошницата. Повечето от жените никога не ги носеха — най-много да ги подхвърлят на любимите си слугини.
— Дай да видя — лениво протегна ръката си тя.
Каол бръкна в джоба си и извади подаръка.
— Ето. — И го постави върху дланта й.
Тя го разгледа и се усмихна сънено.
— Пръстен. — Сложи си го. — Много е хубав.
Бе обикновен — направен от сребро, единствената му украса бе аметист. Повърхността на скъпоценния камък бе гладка и светеше към асасина като пурпурно око.
— Благодаря ти — каза тя и клепачите й се затвориха.
— В рокля си, Селена. — Беше се изчервил като домат.
— Ще се преоблека след малко. — Нямаше да го направи. — Само да подремна...
И после заспа с ръка на сърцето. Пръстенът блещукаше в тъмното. Капитанът въздъхна сърдито, след което взе една завивка и я метна отгоре й. Бе изкушен да махне пръстена от ръката й.
Но изглеждаше някак умиротворена с него. Той почеса врата си, все още пламнал, и излезе от стаята й.
През цялото време не спря да мисли как да обясни на Дориан всичко това.
25.
Селена сънуваше. Отново вървеше по дългия таен коридор, но този път нямаше нито свещ, нито прежда, с която да намира пътя си. Избра десния портал, понеже другите два изглеждаха тъмни и неприветливи, а той бе топъл и приятен. Освен това ухаеше — не на плесен, а на рози. Коридорът се виеше и Селена осъзна, че слиза по тясно стълбище. По някаква незнайна причина, избягваше да докосва камъните. Стълбището продължи да се спуска надолу, а тя следваше уханието на рози всеки път, когато пред нея изникнеше нова арка. Точно когато се умори да върви, стигна края на стълбите и спря. Стоеше пред стара дървена врата. В центъра й имаше бронзово чукало под формата на глава на бик. Изглеждаше, сякаш се усмихва. Тя зачака порива на ужасния вятър, който да донесе звука от нечий плач или отново да направи коридора студен и влажен. Той обаче остана топъл, а въздухът ухаеше все така прекрасно. Селена събра кураж и натисна дръжката на вратата.
Без да издаде и звук, тя се отвори.
Селена очакваше да се озове в забравена тъмна стая, но вместо това завари нещо съвсем различно. От малка дупка в тавана се процеждаше лунна светлина, която падаше върху красива мраморна статуя, полегнала върху каменна плоча.