Или не... не беше статуя.
А саркофаг.
Намираше се в гробница.
На тавана бяха изобразени дървета, които разперваха клони над спящата женска фигура. До нея имаше втори саркофаг, изобразяващ мъж. Защо лицето на жената бе осветено, а това на мъжа оставаше в сянка?
Той бе красив, с късо подрязана брада, високо чело и прав нос. Между ръцете си държеше каменен меч, чиято дръжка почиваше върху гърдите му. Дъхът й спря. На главата му имаше корона.
Но и жената имаше корона — не огромна и грозна, а елегантна и със син скъпоценен камък в центъра. Косата й бе дълга и падаше на вълни и Селена можеше да се закълне, че е истинска.
Лунната светлина огря лицето и Селена потръпна, когато протегна ръка, за да докосне гладката незасегната от времето буза.
— Коя ли кралица си била? — рече тя на глас, а думите й отекнаха в празната стая. Прокара ръка по устните, а после и по веждите. Очите й се присвиха. На повърхността имаше издълбан знак, на практика невидим за окото. Тя го проследи с пръст. Реши, че лунната светлина й пречи да го види, и го заслони с ръка.
Диамант с две стрели забити в него, с вертикална линия през центъра.
Знакът на Уирда, който бе видяла по-рано. Кръвта й се смрази и тя отстъпи назад от саркофага. Това бе забранено място.
Препъна се и залитна, след което се загледа в пода. Зяпна.
Той бе покрит със звезди, с изображения на нощното небе. Таванът пък изобразяваше земята.
Защо бяха обърнати наопаки?
Тя погледна към стената и се хвана за сърцето. По нея имаше безброй много Знаци на Уирда. Те се извиваха в кръгове и квадрати, по-малките оформяха по-големи, а големите — още по-големи. Накрая й се стори, че цялата стая е колосален знак, който не може да разбере.
Селена погледна към каменните ковчези. В краката на кралицата бе написано нещо.
Момичето направи крачка към женската фигура и разчете надписа, който гласеше:
„Ах! Времената на Разлома!"
В това нямаше никакъв смисъл. Явно бяха важни владетели, много древни, но.
Тя отново приближи главата. Имаше нещо успокояващо и познато в лицето на кралицата, нещо, което напомни на Селена за уханието на рози.
Но имаше и нещо не на място.
Нещо странно.
Селена едва не изпищя, когато ги видя — заострените уши на безсмъртен елф! Но никоя елфа не бе смесвала кръвта си с рода Хавилиард вече хиляда години, а и в цялата им история имаше само един случай — при това ставаше дума за полуелфа. Ако бе вярно и тази жена бе въпросната полуелфа.
Селена отстъпи назад и притисна гръб в стената. Прах се издигна около тялото й.
Това означаваше, че мъжът до нея е Гавин, първият крал на Адарлан, а тя бе Елена, принцеса на Терасен, дъщеря на Бранън, съпруга и кралица на Гавин.
Сърцето на Селена заби толкова силно, че й стана лошо. Не можеше обаче да помръдне. Не трябваше да идва в тази гробница и не биваше да приближава дома на мъртвите, при положение, че бе осквернена от престъпленията, извършила през живота си. Нещо от отвъдното щеше да се върне, да си спомни за нея и да я подложи на мъчения за това, че е нарушила покоя му.
Ала защо гробът й бе пренебрегнат? Защо на главата й не бяха поставени цветя? Защо бяха забравили за Елена Галантиус Хавилиард?
В далечния край на стаята имаше купчина оръжия и скъпоценности. Впечатление правеше меч, поставен пред златна броня. Селена пристъпи към съкровището. Това бе легендарният меч, използван от Гавин в жестоките битки, които едва не бяха разкъсали континента. Именно неговото острие бе отнело живота на Ераван Мрачния владетел. Дори след хиляда години не бе ръждясало. Магията му може и да се бе изгубила, но силата, която го бе изваяла, бе все още жива.
— Дамарис — прошепна тя името на меча.
— Очевидно познаваш историята — каза мек женски глас. Селена подскочи с вик, спъна се в едно копие и падна върху един сандък със злато.
Гласът се засмя. Селена отчаяно се протегна, за да сграбчи кинжал или свещ... каквото и да е. Но тогава видя източника на гласа и замръзна.
Бе по-красива, отколкото човек можеше да си представи. Сребристата коса падаше като лунно сияние около лицето й. Очите й бяха сини кристали, а кожата й — бял алабастър.
А ушите. си оставаха все така заострени.
— Коя си ти? — запита асасинът задъхано. Подозираше отговора, но искаше да го чуе.
— Знаеш коя съм — рече Елена Хавилиард.
Саркофагът наистина я отразяваше като огледало. Селена не мръдна от сандъка, независимо от болката в гърба и краката й.