— Призрак ли си?
— Не съвсем — отвърна кралицата и помогна на Селена да се изправи. Ръката й бе студена, но истинска. — Не съм жива, но духът ми не витае в това място. — Очите й се спряха на тавана и лицето й помръкна. — Рискувах много, за да дойда тук.
— Рискувала си? — попита Селена и не успя да не направи крачка назад.
— Нито аз мога да остана дълго, нито ти — отвърна кралицата. Що за абсурден сън бе това? — Засега са разсеяни, но. — Елена Хавилиард погледна към саркофага на съпруга си.
Главата на Селена я заболя. Нима Гавин Хавилиард извършваше разсейването?
— Кой трябва да бъде разсеян?
— Знаеш за кого говоря. Осмината пазители.
Селена я погледна тъпо, но след това разбра.
— Демоните от часовниковата кула.
— Те бдят над портала между световете — кимна кралицата. — Спечелихме малко време, през което да се промъкна до тук... — Тя сграбчи ръцете на Селена. Асасинът се изненада от това, че я заболя. — Трябва да ме чуеш. Няма нищо случайно. Има си причина за това, което се случва. Предречено ти бе да станеш асасин. Само така можеше да усвоиш уменията, необходими ти, за да оцелееш в този замък.
Отново й прилоша. Надяваше се, че Елена няма да говори за това, което сърцето й отказваше да забрави, надяваше се, че кралицата няма да изрови онова, което бе скрила в паметта си.
— В коридорите на този замък се спотайва зло, достатъчно могъщо, че да накара звездите да потреперят. Омразата му отеква във всички светове — продължи кралицата. — Трябва да го спреш. Забрави за приятелите си, за клетвите, които си дала, за дълговете, които трябва да изпълниш. Унищожи го, преди да стане прекалено късно, преди порталът да бъде отворен тъй широко, че нивга веч да не може да бъде затворен. — Главата й се извърна, все едно бе чула нещо. — Уви, няма време — въздъхна тя, а очите й се разшириха. — Длъжна си да спечелиш това съревнование и да станеш кралски шампион. Ти разбираш тегобите на народа. Ерилея има нужда от теб.
— Но какво.
— Не бива да те виждат тук. Ако го направят, всичко ще бъде изгубено. Сложи си това. — Тя постави нещо студено и метално в ръката на Селена. — То ще те защити от злото.
След това я избута до вратата.
— Нещо те доведе тази нощ тук. Но не съм аз. И аз бях доведена. Някой иска да научиш за това, да видиш.
В този момент се чу такова ръмжене, че въздухът потрепери.
— Те идват — прошепна кралицата.
— Нищо не разбирам! Не съм. такава, за каквато ме мислите! Кралица Елена постави ръце върху раменете на Селена и целуна челото й.
— Рядко се среща такова смело сърце — каза тя, обзета от внезапно спокойствие. — Позволи му да те води.
Вой разтресе стените, смрази кръвта на Селена.
— Върви — заповяда кралицата и я избута в коридора. — Бягай!
На Селена не й трябваха повече подканяния. Тя се запрепъва по стълбите, но с такава бързина, че дори не осъзнаваше къде точно отива. Зад нея се разнесе писък, последван от злокобно гъргорене. Селена едва не повърна, докато тичаше нагоре. Светлината на спалнята й изникна пред нея и тя чу зад себе си далечен вик на изненада и гняв.
Влетя в стаята си и зърна само леглото, преди светът да потъне в мрак.
Селена отвори очи. Бе запъхтяна, сякаш е тичала, и все още носеше зелената си рокля. Бе в безопасност — в спалнята си. Но защо я сполитаха такива неприятни, странни сънища? И защо се бе задъхала така?
Да намери и унищожи злото в замъка, как пък не!
Селена се обърна на другата страна и щеше да заспи отново, ако не бе усетила метала в дланта си. „Дано, дано това е пръстенът на Каол!"
Но знаеше, че не е. В ръката й имаше златен амулет на тънка верижка. Сподави подтика да се разпищи. Бе изваян от преплитащи се метални нишки, а върху него бяха изобразени два пресичащи се кръга. В пространството, което поделяха, сияеше син скъпоценен камък, придаващ на амулета вид на око. Права линия пресичаше цялото изображение. Бе красиво, загадъчно и...
Солена огледа гоблена. Вратата бе леко открехната.
Скочи от кревата и я затръшна в стената толкова силно, че рамото й грозно изпука. Въпреки болката тя затвори плътно вратата. Последното нещо, което искаше, бе онова същество отдолу да нахлуе в покоите й.
Или отново да види кралица Елена.
Задъхана. Селена отстъпи назад и огледа гоблена. Фигурата на жената все така се издигаше иззад раклата. С ужас разбра, че това е Елена — стоеше точно върху вратата.
Хитро.
Селена хвърли още дърва в огъня, бързо облече нощницата си и си легна, стиснала саморъчно направения си нож. Амулетът беше там, където го бе оставила. „Ще те защити от злото."
Селена отново погледна към вратата. Не чу нито викове, нито ръмжене. Нищо, което да подсказва какво се бе случило.