Лъжа, но Каол се хвана.
Тя затвори очи, преди да може да види погледа, който той й хвърля, и се усмихна на себе си, когато го чу да излиза от стаята. Изправи се чак когато чу как затръшва вратата зад гърба си.
Шампион бе изяден?
И последната нощ в съня й... Не, не беше сън. Беше реално. Съществата, които ръмжаха, бяха истински. Едно от тях бе убило Ксавие.
Но как? Те бяха в гробницата, нямаше как да обикалят замъка и никой да не забележи. Може би някакво животно бе намерило тялото преди стражите.
Ще да е било доста гладно.
Тя потрепери цялата и скочи от завивките. Трябваше да си изработи още няколко оръжия и начин, по който да укрепи по-добре вратите и прозорците на покоите си.
Още докато подготвяше защитите си, започна да се успокоява, че няма за какво да се тревожи. Но с няколко часа свобода на разположение, тя затвори вратата на спалнята си и се спусна отново в тунела.
Тя обиколи гробницата, като се мръщеше на самата себе си. Тук нямаше нищо, което да обясни мотивите на Елена или пък какво може да е загадъчното зло. Абсолютно нищо.
На дневна светлина в гробницата проникваше слънчев лъч, и в него прашинките, вдигнати от стъпките на Селена, танцуваха като снежинки. Как бе възможно светлината да прониква толкова навътре в замъка?
Спря се под плочата на тавана, от която проникваше слънцето. Краищата й блестяха — бяха обковани със злато. Много злато, което отразяваше слънчевата светлина чак до тук.
Селена отново закрачи между двата саркофага. Бе взела три от саморъчно направените си оръжия, ала не откри нито следа от съществото, което бе ръмжало и стържело с нокти през нощта.
Нито пък от Елена.
Асасинът спря до саркофага на кралицата. Синият скъпоценен камък на короната започна да блести на бледата слънчева светлина.
— За какво ти бе да ми казваш тези неща? — запита се тя и гласът й отекна в изписаните стени. — Мъртва си от хиляда години. Защо все още те е грижа за Ерилея?
И защо не бе призовала Дориан, Каол или Нехемия на помощ? Някой друг, а не нея?
Селена потропа по носа на кралицата.
— Човек би помислил, че ще имаш по-забавни неща за правене на оня свят.
Въпреки че се опита да се усмихне, гласът й прозвуча по-тихо, отколкото бе желала.
Трябваше да върви — дори при заключената врата на спалнята рано или късно някой щеше да я потърси. А не вярваше да й повярват, ако кажеше, че е натоварена с много важна задача от първата кралица на Адарлан. Всъщност, осъзна тя с неудоволствие, щеше да е цяло чудо, ако не получеше обвинение в измяна и вещерство.
А то щеше да й осигури завръщане в Ендовиер.
Селена обиколи за последно гробницата и си тръгна. В нея нямаше нищо полезно. А и ако Елена искаше от нея да стане кралски шампион, не можеше да прекара цялото си време в търсене на загадъчно зло. Всъщност това можеше само да навреди на шансовете й за победа.
Селена се забърза нагоре по стълбите, а факлата й хвърляше странни сенки по стените. Ако това зло бе толкова опасно, колкото твърдеше Елена, как можеше да го победи?
Не че мисълта за някакво зло в замъка я плашеше. Как ли пък не! Селена изсумтя. Трябваше да се съсредоточи върху това да стане кралски шампион. И тогава, ако спечелеше, щеше да потърси за какво зло става дума.
Може би.
Час по-късно Селена вървеше към библиотеката с високо вдигната глава и обградена от стражи. Тя се усмихваше на младите кавалери, покрай които минаваха, и оглеждаше подигравателно придворните дами, които зяпаха бяло-розовата й рокля. Не че ги обвиняваше. Дрехата бе наистина великолепна и тя изглеждаше страхотно в нея. Дори Рее, един от по-хубавите й стражи, каза същото. Накрая се оказа, че не й е толкова трудно да го убеди да я придружи до библиотеката.
Селена се усмихна самодоволно, докато кимаше на един благородник, повдигнал вежди при вида й. Той бе невероятно блед и отвори уста да каже нещо, но тя го подмина и продължи по пътя си. Ускори крачка към завоя, когато чу отекващи в стените спорещи мъжки гласове.
Забърза още повече и игнорира цъкането на Рее. Зави покрай стената и веднага разпозна отвратителната воня на кръв и разлагаща се плът.
Гледката обаче бе неочаквана. „Наполовина изяден" се оказа прекалено мек израз, за да се опише състоянието, в което бе мършавото тяло на Ксавие.
Един от придружителите й изруга тихо, а Рее я приближи и постави ръка на рамото й, за да я накара да продължи по пътя си. Никой от събралите се мъже не погледна към нея, когато тя заобиколи отвратителната сцена. Докато минаваше обаче, успя да огледа тялото по-добре.