— Достатъчно — рече той и прибра рапирата си. Каол стори същото и излязоха от тренировъчната зала.
— Някакви новини от баща ти? — попита Каол с глас, който подсказваше, че нещо не е наред и той е наясно с това. — Чудя се къде ли е отишъл.
— Не — отвърна Дориан, след като успокои дишането си. — Нямам представа. Помня, че изчезваше така, когато бяхме деца, но от години не го беше правил. Вероятно върши нещо особено отвратително.
— Мери си приказките, Дориан.
— Или какво? Ще ме хвърлиш в тъмницата? — Не искаше да му се сопва, но не бе успял да се наспи, а и този мъртъв шампион съвсем бе опънал нервите му. — Смяташ ли, че някои иска да избие всичките ни шампиони?
— Може би. Но не мога да разбера тази жестокост. Надявам се това да не продължи по същия начин.
Кръвта на Дориан се смрази.
— Мислиш ли, че искат да докопат Селена?
— Сложих допълнителна стража пред покоите й.
— За да я защитиш, или за да я задържиш вътре?
Спряха на разклонението, което щеше да ги отведе до стаите им.
— Има ли значение? — попита Каол. — На теб, така или иначе, не ти пука. Ще я посетиш каквото ще да става и стражите не могат да те спрат, защото си принц.
В думите му имаше такава горчивина, че за момент принцът се почувства гузен. Трябваше да стои настрана от Селена. Каол си имаше достатъчно грижи на главата.
Тогава обаче си спомни за списъка на майка си и осъзна, че и на него му е дошло до гуша.
— Трябва отново да огледам тялото на Ксавие. Ще се видим на вечеря — каза само Каол, преди да се отправи към покоите си. Дориан го изпрати с поглед. Пътят до кулата му се видя изненадващо дълъг. Отвори дървената врата към покоите си, свали си дрехите и се отправи към банята. Цялата кула бе негова, макар стаите му да бяха само на горния етаж. В тях той се криеше от всички...
Но днес ги чувстваше просто празни.
27.
По-късно този следобед Селена се загледа в черната часовникова кула. Изглеждаше й все едно постройката става все по-мрачна и по-мрачна, сякаш поглъща лъчите на залязващото слънце. А гаргойлите върху нея си стояха неподвижни.
Не бяха помръднали. Нито пръст. Елена ги бе нарекла пазители, но не бе уточнила какво точно пазят. Плашеха кралицата до степен да се държи настрана от тях. Но нямаше как да са злото, за което Елена говореше — иначе щеше да го каже директно. Не че Селена възнамеряваше да го търси. Така можеше да си докара само нови неприятности и да загине още преди да стане кралски шампион.
Защо обаче Елена бе говорила толкова загадъчно?
— Какво толкова те привлича в тези грозотии? — попита Нехемия зад гърба й.
— Смяташ ли, че се движат? — обърна се Селена към принцесата.
— Те са каменни, Лилиан — отвърна Нехемия на общия език. Ейлвийският й акцент вече не бе така отчетлив.
— О! — възкликна Селена. — Браво на теб! Само след един Урок успяваш да ме изкараш глупачка.
За жалост, Селена не отбелязваше подобен напредък с ейлвийския, Нехемия грейна.
— Изглеждат ужасно — каза тя на родния си език.
— А и се страхувам, че Знаците на Уирда не помагат — отвърна
Селена. Единият от тях бе до крака й и тя се огледа за останалите. Бяха общо дванайсет и оформяха огромен кръг около самотната кула. Нямаше представа какво означават. Никой от Знаците не съвпадаше с тези, които бе видяла при трупа на Ксавие. Трябваше обаче да има някаква връзка.
— Значи наистина не можеш да ги разчетеш — попита тя приятелката си.
— Не — отвърна Нехемия и се отправи към храстите, които опасваха двора — А ти не бива да се опитваш да научаваш какво казват. Нищо хубаво няма да излезе от това.
Селена уви плаща по-плътно около себе си и последва принцесата. Снегът щеше да завали след броени дни, ознаменувайки приближаването на Юледа и последния дуел, от който все още я разделяха цели два месеца. Тя се наслади на топлината на наметалото си, тъй като помнеше студената зима в Екдовиер. Мразът хапеше под сенките на планината Рюн и бе цяло чудо, че не бе замръзнала. Ако я върнеха там, следващата зима щеше да я убие.
— Изглеждаш неспокойна — каза Нехемия и постави ръка върху тази на настигналата я Селена
— Добре съм си — отвърна Селена и се усмихна за да я успокои. — Просто не обичам зимата.
— Никога не съм виждала снега — рече принцесата и погледна към небето. — Чудя се колко ли бързо ще ми омръзне.
— Надявам се не прекалено бързо. Иначе ветровитите коридори, студените утрини и мрачните дни ще ти дойдат в повече.
Нехемия се засмя.