— Ти само ела с мен в Ейлве през лятото. Тогава ще се научиш да цениш студените утрини и мрачните дни.
Селена вече бе изкарвала едно горещо лято в Червената пустиня, но нямаше как да го каже на Нехемия, без да повдигне някакви неудобни въпроси. Вместо това отвърна:
— С удоволствие бих дошла да видя Ейлве.
Погледът на Нехемия се спря за миг върху веждите на Селена.
— Значи така ще стане.
Очите на Селена светнаха и тя извърна глава, за да види замъка, издигащ се пред тях.
Чудя се дали Каол е разкрил извършителя на онова престъпление.
— Телохранителите ми казаха, че човекът е бил... разкъсан.
— Меко казано — промърмори Селена, загледана в лъчите на залязващото слънце, които оцветяваха замъка в златно, червено и синьо. Трябваше да признае, че иначе помпозната стъклена постройка може да изглежда приказно красива.
Понякога.
— Видяла си трупа? Стражите не ми позволиха да го приближа.
— Не ти трябват детайлите — кимна бавно Селена
— И все пак? — усмихна се Нехемия. Селена вдигна вежда.
— Ами, всичко бе намацано в кръв. Стените, таванът.
— Намацано — снижи глас Нехемия. — Имаш предвид размазано?
— Не просто пролята кръв?
— Така мисля. Някой я е втрил в камъка. Бяха нарисували Знаци на Уирда, но по-голямата част от тях вече бяха изтрити. — Тя поклати глава при спомена за гледката. — Липсваха важни органи от тялото на човека. Все едно някой го бе разпрал от врата до пъпа. извинявай, изглеждаш все едно ще повърнеш Не трябваше да ти разказвам всичко това.
— Напротив. Продължавай Какво още липсваше?
Селена се замисли за миг, след което отвърна:
— Мозъкът. Някой бе продупчил главата му, за да извади мозъка. И бе свалил кожата от лицето му.
Нехемия кимна и се загледа в изсъхналия храст пред тях. Принцесата прехапа долната си устна и Селена забеляза, че свива и отпуска пръстите си до дългата си бяла пола. Духна хладен вятър, който развя многобройните плитки на принцесата. Златото, втъкано в косите й, издрънча.
— Съжалявам — рече Селена, — не трябваше.
— Я гледай ти — долетя внезапно мъжки глас и Селена се завъртя към него.
Цялата се стегна. Каин бе застанал близо, скрит в сенките на часовниковата кула. Верин, къдравият и устат крадец, стоеше както винаги до него.
— Какво искаш? — попита тя.
Мургавото лице на Каин се изкриви в подигравателна гримаса. Или зрението я лъжеше, или бе успял да стане още по-голям.
— Това, че се преструваш на дама, не означава, че си такава — изръмжа той.
Селена погледна притеснено към Нехемия, но очите на принцесата се бяха присвили към Каин. Устните й бяха странно отпуснати.
А Каин дори не бе приключил. Той се обърна към Нехемия, а устните му се разтеглиха, за да разкрият снежнобелите му зъби.
— Ти пък носиш корона, която вече не означава нищо.
Селена тръгна към него.
— Затваряй си устата или ще ти избия зъбите и ще те накарам да ги глътнеш.
Каин се изсмя, а Верин се присъедини към него. Крадецът се завъртя около тях и Селена се изпъна. Чудеше се дали няма да започнат битка тук и сега.
— Кученцето на принца джафка шумно — рече Каин, — има ли обаче зъбки?
Тя усети ръката на Нехемия върху рамото си, но я отблъсна и направи още една крачка към мъжа. Застана толкова близо до него, че можеше да усети тежкия му дъх върху лицето си.
Стражите бяха в замъка, далеч от тях и увлечени в разговор.
— Ще разбереш — отвърна тя, — когато ги забия във врата ти
— Защо не го направиш сега? — предизвика я Каин. — Давай, удряй. С все сила. С цялата ярост, която таиш заради факта, че се принуди да пропуснеш центъра на мишената, заради това, че се бавиш, за да не би случайно да ме изпревариш. — Гласът му се снижи до шепот, така че само тя можеше да го чуе. — Хайде, Лилиан. Покажи ми какво си научила в Ендовиер.
Сърцето на Селена заби като барабан. Той знаеше. Знаеше коя е, знаеше какво прави. Не посмя да погледне към Нехемия. Можеше само да се надява, че тя не владее общия език достатъчно добре, за да ги разбере.
Верин ги наблюдаваше от разстояние.
— Мислиш ли, че твоят покровител е единственият, готов на всичко, за да спечели? Смяташ ли, че само твоите принц и капитан знаят коя си?
Селена стисна юмруци. Два удара и той щеше да е на земята и да се дави за глътка въздух.
Трети удар щеше да прати Верин до него.
— Лилиан! — рече Нехемия на общия език и я хвана за ръката — имаме работа. Да вървим.
— Правилно — кимна Каин. — Следвай я като послушното кученце, в което си се превърнала.
Ръката на Селена потрепери. Ако го удареше...