— Дано си права — отвърна Дориан — и дано наистина си толкова добра, колкото твърдят. Иска ми се да спечеля. Няма да съм доволен, ако ме направиш да изглеждам като глупак.
— Но ако все пак загубя?
— Връщаш се тук — помръкна погледът му, — за да излежиш остатъка от присъдата си.
Селена се почувства все едно някой е затворил много стара и прашна книга пред нея.
— Тогава ще скоча от прозореца. Година в това място едва не ме довърши. След втората ще съм мъртва. — Тя тръсна глава. — Но иначе сделката е добра.
— Така е — съгласи се Дориан и махна с ръка на Каол. — Отведи я в стаята й и се погрижи да я изкъпят. — След това я прикова с поглед. — Заминаваме за Рифтхолд утре. Не ме разочаровай, Сардотиен.
Това, разбира се, бе нелепо. Колко трудно можеше да бъде да засенчи, надхитри и в крайна сметка да заличи съперниците си? Въпреки това не си позволи да се усмихне. Знаеше, че ако го направи, ще се изпълни с надежда, която отдавна бе изгубила. Въпреки това й идеше да прегърне принца и да затанцува. Опита се да си спомни някоя подходяща мелодия, но не можа да се сети за нищо друга, освен за тъжните стихове на бунтовниците от Ейлве, тежки и сладникави като мед от дъното на гърне: И накрая се прибраха у дома.
Не забеляза как капитан Уестфол я извежда и не обърна внимание на залите, през които преминаха.
Да, щеше да отиде. До Рифгхолд, до където и да е, ако трябваше и до Портите на Уирда, че и до пъкъла, стига това да означаваше свобода.
Все пак не бе станала Асасин на Адарлан просто така.
4.
Когато Селена най-сетне успя да си легне след срещата в тройната зала, не можа да заспи въпреки изтощението, завладяло всеки сантиметър от тялото й. След грубото изкъпване от слугите белезите я боляха и чувстваше лицето си като одрано. Легна на една страна, за да притъпи болката в гърба си, погали с ръка матрака и премигна от свободата на движенията си. Преди да я отведе в банята, Каол бе свалил оковите й. Бе почувствала всичко
— изщракването на ключалката на белезниците, начинът, по който оковите се бяха разхлабили, звънът, с който паднаха на пода. Но още ги усещаше върху кожата си. Погледна към тавана и раздвижи схванатите си стави, като въздъхна от удоволствие.
Бе й толкова странно да лежи на матрак, да има копринена завивка, да е положила бузата си на възглавница. Бе забравила какво е да си чиста, какъв вкус има храната, различна от коравия хляб и воднистите каши в мината. Всичко й бе напълно чуждо.
По време на самата вечеря не се бе чувствала толкова прекрасно. Не само, че не бе харесала печеното пиле, но само след няколко хапки се втурна към банята, за да повърне. Искаше не просто да се нахрани, а да се натъпче толкова, че повече никога да не бъде гладна. Беше се хранила добре в Рифтхолд. Надяваше се стомахът й отново да свикне.
От нея не беше останало почти нищо. Ребрата й се четяха под нощницата и показваха костите й там, където трябваше да има нежни извивки. Някога прекрасно оформените й гърди вече бяха не по-големи, отколкото в средата на пубертета. Усети буца в гърлото си, която с мъка преглътна. Мекотата на матрака я задушаваше и тя се размърда отново и легна по гръб, независимо от болките.
Лицето й не изглеждаше много по-добре, когато го зърна в огледалото на банята. Бе изпито, с изострени скули, издадена напред челюст и, което бе най-тревожно, леко хлътнали очи.
Пое си дълбоко въздух и си позволи да вкуси от надеждата. Щеше да яде. Много. И да се упражнява. За да бъде здрава отново. Представи си как пирува и връща прежната си слава, и най-сетне заспа.
Когато Каол дойде да я вземе следващата сутрин, я завари легнала на пода и увита в одеяло.
— Сардотиен? — попита той. Тя промърмори нещо и зарови лице във възглавницата си. — Защо спиш на пода?
Селена отвори око. Разбира се, той не каза нищо за това колко различно изглежда, когато е чиста.
Тя не си направи труда да се прикрива и свали завивката от себе си. Така наречена нощница вършеше достатъчно работа.
— Леглото ми беше неудобно — каза простичко, но забрави за капитана, щом видя слънчевата светлина.
Ярка, свежа, истинска. Светлина, на която щеше да се наслаждава във всеки един от дните на свободата си, светлина, която да прогони вечния мрак на мините. Процеждаше се на плътни дебели линии под тежките завеси.
Селена внимателно протегна бледата си костелива ръка. Там, под синините, драскотините и белезите, имаше нещо почти красиво.