Но и тя не спеше добре. Будеше се и при най-малкия шум, а Каол все още не бе открил кой избива шампионите един по един. За нея обаче нямаше значение кой е убиецът, а как подбира жертвите си? Нямаше никаква схема, а вече петима бяха мъртви. Освен съревнованието те нямаха никаква връзка помежду си. Селена не бе присъствала на местопрестъплението на някое от другите убийства, за да види дали и там е имало нарисувани с кръв Знаци на Уирда по стените. Въздъхна и раменете й увиснаха.
— Каин знае коя съм — прошепна тя и свали лъка.
Лицето му остана безизразно.
— Как?
— Перингтън му е казал. А Каин каза на мен.
— Кога? — Никога не го бе виждала толкова сериозен. Това накара нещо в нея да се напрегне.
— Преди няколко дни — излъга тя. Бяха минали седмици от сблъсъка им. — Бях в градината с Нехемия... и стражите й, не се безпокой... когато той приближи. Знае всичко за мен, включително и че не разкривам пълните си способности пред останалите.
— Смяташ ли, че и другите шампиони знаят?
— Не — отвърна тя, — не мисля. Нокс например няма представа.
— Значи всичко е наред — постави ръка на меча си Каол. — За жалост, изненадата вече не е на наша страна. Ще трябва да победиш Каин в честен дуел.
Тя си позволи полуусмивка.
— Да знаеш, че звучиш все едно започваш да вярваш в мен.
Той отвори уста да каже нещо, но тогава иззад ъгъла долетя звук от тичане. Двама стражи се появиха пред Каол и спряха, за да му отдадат чест.
Той им даде миг да си поемат дъх и попита:
— Да?
Единият от стражите, застаряващ мъж с оредяла коса, му отдаде чест за втори път и каза.
— Капитане, нужен сте ни.
Лицето на Каол остана безизразно, но раменете му се изправиха и той вдигна брадичка.
— Какво има? — попита. Прекалено бързо, поне според Селена. Личеше си, че е развълнуван.
— Още един труп — отвърна стражът. — В слугинските помещения. Вторият страж, слабичък и крехък на вид младеж, бе пребледнял като мъртвец.
— Видял си трупа? — предположи Селена.
Стражът кимна.
— Пресен ли е?
Каол я погледна предупредително.
— От миналата нощ — отвърна стражът. — Или поне така смятат, защото кръвта е наполовина засъхнала.
Очите на Каол бяха объркани, чудеше се какво да прави. Изпъчи се.
— Искаш ли да докажеш колко те бива? — попита я.
— Нима е необходимо? — отвърна тя и постави ръце на кръста си. Той даде знак на стражите.
— Ела се мен — рече през рамо, а тя го последва и се усмихна въпреки трупа.
Докато тръгваха, Селена погледна назад към мишената.
Каол беше прав. Бе я пропуснала с петнайсет сантиметра наляво.
За щастие, някой бе създал някакво подобие на ред преди да пристигнат. Въпреки това Каол трябваше да си проправи път пред тълпа слуги и стражи. Селена стоеше плътно зад него. Когато стигнаха сцената на убийството, ръцете й увиснаха, а капитанът изпсува изненадващо сочно.
Тя не знаеше накъде да гледа. Към тялото, чиито гърди бяха разпрани, към мястото на лицето, което липсваше заедно с мозъка, към следите от нокти в земята, или към двата Знака на Уирда, изрисувани от двете страни на трупа с въглен. Кръвта й замръзна във вените. Вече нямаше как да се преструва, че няма връзка между убийствата и Знаците.
Тълпата не спря да шуми, когато Каол приближи мъртвеца и се обърна към един от стражите.
— Коя е жертвата?
— Верин Ислич — отвърна Селена преди стражът да успее да отговори. Тя можеше да познае къдравата му коса навсякъде — Верин бе един от лидерите в съревнованието от самото начало. Който и да го бе убил...
— Що за животно може да остави такива дири? — попита тя, но нямаше нужда да чуе от отговора на Коал, за да се досети, че и той не знае нищо повече от нея. Следите от ноктите бяха дълбоки поне сантиметър навътре в пода. Тя се приведе до тях и прокара пръст по външния ръб. Бе назъбен, но чист разрез в каменния под. Навъси се и разгледа останалите следи.
— Няма кръв от ноктите — каза и извърна глава през рамо, за да погледне към Каол. Той коленичи до нея и тя посочи следите. — Чисти са.
— Какво означава това?
Тя се намръщи и се опита да потисне проникващия в костите й мраз.
— Който и да е направил това, е острил ноктите си, преди да го изкорми.
— И защо това е важно?
Тя се изправи, погледна към коридора, а след това отново клекна.
— Важно е, защото ни казва, че нещото е имало време да го направи и после да нападне.
— Може да ги е острело, докато чака.
Тя поклати глава.