— Нещата не са толкова прости.
— Ами ако баща ти нареди да се ожениш за някоя принцеса, за да подсилиш империята му?
— Татко си има армия за това.
— А и можеш да обичаш друга. Бракът не те ограничава.
Сапфирените му очи заблестяха.
— Човек се жени за този, когото обича — рече той — и за никой друг.
Тя се изсмя.
— Подиграваш ми се! — обвини я той.
— Заслужаваш го. Казах ти нещо искрено, а ти ми говориш глупости.
— Обичаш да съдиш хората.
— За това имаме ум. Да отсъждаме кое е правилно и кое грешно.
— А сърцето не е ли, за да спестяваме на другите жестоките присъди на разума?
— Добре казано, Ваше Височество — погледна го кисело тя, — а сега стига. Не съм те обидила толкова лошо.
— Опита се да сринеш мечтите ми. Сякаш майка ми не ми стига. Просто си жестока.
— Практична съм. Има разлика. Ти си престолонаследник на Адарлан, в позиция си да направиш Ерилея по-добро място. Място, в което истинската любов не е задължителна, за да има щастлив финал.
— И какъв свят трябва да създам, за да може това да стане истина?
— Свят, в който хората се управляват сами.
— Говориш за анархия и измяна.
— Не говоря за анархия. Наречи ме изменница, ако искаш. Вече съм осъдена за убийства.
Той я приближи и ръцете му докоснаха нейните. Бяха загрубели, топли и здрави.
— Не можеш да се сдържиш да отговориш на всяка моя дума, нали?
Тя се почувства неспокойно, но не помръдна. Нещо се бе събудило в погледа му.
— Очите ти са много странни — продължи той, — никога не съм виждал такъв златист оттенък.
— Ако се опитваш да ме омаеш с ласкателства, няма да стане.
— Просто наблюдавах. Не опитвам нищо. — Той се загледа в ръката си, която все още докосваше нейната. — Откъде взе този пръстен? Тя сви ръка в юмрук и я отдръпна от неговата. Аметистът на пръстена й заблестя на светлината на огъня.
— Подарък е.
— От кого?
— Не ти влиза в работата.
Той сви рамене, но Селена знаеше, че не бива да му казва. Че Каол не би искал Дориан да разбере.
— Ще ми се да зная кой дава пръстени на моя шампион...
Начинът, по който яката на синия му жакет подчертаваше врата му, й пречеше да остане спокойна. Искаше да го докосне, да проследи линията между смуглата кожа и златистия ръб на дрехата.
— Билярд? — попита Селена и се изправи. — Имам нужда от още един урок.
Без да изчака отговора му, тръгна към игралната зала. Все още искаше да е до Дориан и да затопля кожата му с дъха си. Това й харесваше.
По-лошо.
Харесваше него.
Каол наблюдаваше Перингтън от масата си в трапезарията. Когато бе съобщил на херцога за смъртта на Верин, онзи сякаш не се притесни особено. Каол огледа подобната на пещера зала. Повечето от покровителите на шампионите се държаха по обичайния начин. Идиоти. Ако Селена бе права, убиецът можеше да е един от тях. Но кой от кралските съветници би направил подобно нещо? Каол изпъна крака под масата и отново насочи вниманието си към Перингтън.
Бе виждал как херцогът използва големия си ръст и титлата си, за да печели съюзници сред съветниците и да всява страх сред съперниците си. Не това обаче бе привлякло вниманието на капитана на стражата тази вечер. По-скоро го вълнуваха миговете между усмивките и смеха, когато на лицето на херцога падаше сянка. Не бе ядосан или възмутен, но нещо го тревожеше. Бе толкова странно, че Каол си поръча допълнителна порция, за да остане и да види дали ще го забележи отново.
И след малко се случи. Очите на Перингтън потъмняха, лицето му се проясни, все едно е прозрял истината за света и е разбрал, че в него няма нищо хубаво и светло. Каол се облегна на стола си и отпи от водата.
Той не знаеше много за херцога и никога не му бе имал доверие. Дориан също, особено след идеята да задържат Нехемия за заложница, за да принудят ейлвийските бунтовници да сътрудничат. Херцогът обаче бе сред най-верните съветници на краля и не беше давал повод за съмнения — демонстрираше единствено сляпа вяра в правото на Адарлан да завладее всичко.
Калтейн Ромпие стоеше през няколко стола от него. ^ол вдигна леко вежди. Нейните очи също следяха Перингтън, но не със страстта на влюбена жена, а със студена пресметливост. Къде ли бе Дориан? Принцът не бе дошъл на вечеря нямаше го и в кучкарника. Каол отново се взря в херцога. И ето!
Погледът на Перингтън попадна върху черния пръстен на лявата му ръка и помръкна, а зениците му нараснаха и сякаш изпълниха целите очи. Мигът отмина и очите му отново станаха нормални.
Каол погледна към Калтейн. Дали бе видяла същото.