Откакто бе започнала уроците си, принцесата значително бе подобрила общия си език, но момичетата все още говореха на ейлвийски. Може би за да се отпуснат, може би заради удоволствието от това да виждат повдигнатите вежди и зяпнали уста, когато другите ги чуеха, а също и за да запазят разговорите си поверителни — която и да бе причината, асасинът предпочиташе ейлвийския. Поне бе научила нещо полезно от Ендовиер.
— Днес си доста мълчалива — каза Нехемия. — Станало ли е нещо? Селена се усмихна немощно. Разбира се, че бе станало нещо. Почти не бе спала миналата нощ, а я бе изкарала в очакване на зората. Още един шампион беше загинал. А и все още оставаше проблемът със заповедите на Елена.
— Четох до късно, това е всичко.
Влязоха в част от замъка, която Селена не бе виждала преди.
— Чувствам, че си силно обезпокоена — внезапно каза Нехемия, — но не казваш почти нищо. Никога не споделяш проблемите си, но очите те издават.
Толкова ли бе прозрачна?
— Ние сме приятелки продължи тихо Нехемия. Ако ти трябвам, ще съм до теб.
Гърлото на Селена се стегна и тя сложи ръка върху рамото на принцесата.
— От много време никой не ме е наричал приятелка — отвърна асасинът. — Аз.... — Черен спомен изплува в съзнанието й, но тя го прогони. — Има неща за мен. — И тогава го чу. Звукът, който оглушаваше сънищата й. Тропотът на копита. Селена тръсна глава и той спря. — Благодаря ти, Нехемия — отвърна искрено тя, — ти си истинска приятелка.
Сърцето й бе като оголено, но мракът избледня.
Нехемия внезапно простена.
— Кралицата ме помоли да ида с нея да гледам една от любимите й пиеси. Ще ме придружиш ли? Ще ми трябва преводач.
— Опасявам се, че. — намръщи се Селена.
— Не можеш. — В гласа на Нехемия прозвуча раздразнение и Селена погледна извинително към приятелката си.
— Има някои неща, които. — започна тя, но принцесата поклати глава.
— Всички си имаме тайни. Макар че аз се чудя защо онзи капитан те наблюдава толкова внимателно и те заключва в покоите ти нощем. Щях да си помисля, че го е страх от теб, но това е глупаво.
— Мъжете са глупави — усмихна се асасинът. След това се замисли върху думите на принцесата и усети как стомахът й се свива от тревога. — Значи си в добри отношения с кралицата на Адарлан? В началото това. не изглеждаше важно за теб.
Принцесата кимна, след което повдигна брадичка.
— Знаеш, че отношенията между държавите ни не са добри. В началото не другарувах с Джорджина, но после разбрах, че може би за Ейлве ще е по-добре да положа някакво усилие. Затова от няколко седмици си говорим и се надявам с това да подобря нещата. Мисля, че поканата й тази вечер е знак, че напредваме. Селена осъзна, че чрез Джорджина Нехемия се опитва да стигне до краля на Адарлан. Прехапа устни, но след това се усмихна.
— Сигурна съм, че родителите ти ще са доволни.
Двете тръгнаха надолу по един коридор и дочуха лаещи кучета.
— Къде се намираме?
— В кучкарника — грейна Нехемия — Принцът ми показа кученцата си вчера, макар според мен да си търсеше извинение да избяга от бала на майка си.
Бе достатъчно лошо, че двете вървят заедно без Каол, но да навлязат в кучкарника...
— Позволено ли ни е да влизаме тук?
Нехемия изправи рамене.
— Аз съм принцесата на Ейлве — каза тя. — Мога да ходя, където си поискам.
Селена я последва през голямата дървена врата и сбърчи нос, когато усети миризмата от клетките, пълни с кучета от най-различни породи.
Някои бяха толкова големи, че й стигаха до кръста, докато други имаха крачета колкото една педя и телца колкото ръката й. Всички породи бяха красиви и впечатляващи, но стройните хрътки спечелиха сърцето й. Извитите им гърбове и дългите им слаби крака бяха изящни и издаваха бързина. Те не скимтяха като останалите кучета, а стояха напълно неподвижни и я гледаха с тъмни и мъдри очи.
— Всичките ли са ловни кучета? — попита Селена, но Нехемия бе изчезнала. Чуваше гласа й, а също и нечий друг, след което видя как една ръка се появява и й дава знак да влезе.
Асасинът я последва и се озова пред нова врата.