— Здравейте, лейди Лилиан — усмихна се Дориан Хавидцард и остави едно златисто кученце настрана. — Не очаквах да Ви видя тук. Макар че Нехемия толкова обича лова — нормално е, че Ви е довела.
— Това ли са мелезчетата? — погледна Селена към кученцата.
Дориан взе едно от тях и го погали по главичката.
— Жалко, нали? Но не мога да устоя на чара им.
Асасинът внимателно отвори вратата на клетката и влезе вътре, докато Нехемия се смееше на двете кучета, които скочиха и започнаха да я ближат, махайки с опашка.
— Онова куче болно ли е? — посочи Нехемия към ъгъла. Там имаше пето кученце, по-голямо от останалите. Козината му бе копринена и сребриста, като почти блестеше в сенките. То отвори очи, все едно знаеше, че говорят за него, и ги погледна. Бе красиво животно и Селена щеше да го помисли за чистокръвно, ако не знаеше истината.
— Не е болно — отвърна Дориан, — проклето е. Не дава никой да го приближи, нито човек, нито куче.
— И си има причина — каза Селена, като прескочи краката на престолонаследника и се отправи към него. — Защо му е да дава на някой като теб да го пипа?
— Ако е враждебно към хората, ще трябва да го приспим — рече спокойно Дориан и Селена изтръпна.
— Да го приспите? Кажи си го направо, ще го убиете! И то просто така, без да ви е правило нищо!
— Не става за домашен любимец, а всички тези кучета се отглеждат за това?
— Значи ще го убиете заради нрава му? То не е виновно, че е такова! — Тя се огледа наоколо. — Къде е майка му? Може би има нужда от нея.
— Майка им ги вижда за няколко часа, колкото да ги кърми. Обикновено отглеждам тези кучета за лов или състезания, не за да ги гушкам.
— Жестоко е да го държиш настрана от майка му. — Асасинът се протегна в сенките и взе кученцето в ръце, след което го притисна до гърдите си. — Няма да те оставя да го нараниш.
— Ако духът му е странен — възрази Нехемия, — ще е в тежест.
— За кого?
— Не се ядосвай толкова — отвърна Дориан. — Много кучета биват приспивани всеки ден съвършено безболезнено. Или възразяваш и на това?
— Не искам да убиваш кученцето! — настоя тя. — Дай ми го. Ще го гледам, само и само за да не го убиеш.
Дориан остана загледан в нея.
— Щом това те разстройва толкова, няма да го убивам. Ще му намеря дом и дори ще поискам одобрението ти преди да взема окончателно решение.
— Наистина ли ще го направиш?
— Какво значение има животът на едно кученце за мен? Щом ти доставя удоволствие, ще го направя.
Лицето й пламна и тя го приближи.
— Обещаваш ли?
Той постави ръка на сърцето си.
— Кълна се в короната си, че кученцето ще живее.
Внезапно осъзна, че двамата почти се докосваха.
— Благодаря ти.
Нехемия ги наблюдаваше от пода с вдигнати вежди, докато един от личните й стражи не се появи на портата.
— Време е да вървим, принцесо — каза той на ейлвийски. — Трябва да се облечеш за вечерята си с кралицата.
Принцесата се изправи и избута кученцата.
— Искаш ли да ме изпратиш? — попита Нехемия на общия език.
Селена кимна и отвори вратата пред тях. Когато я затвори, погледна към престолонаследника.
— Е? Няма ли да ни придружиш?
Той се отпусна и кученцата моментално го налазиха.
— Може би по-късно тази вечер.
— Ако имаш късмет — измърка Селена и се отдалечи след което се усмихна на себе си, докато двете с принцесата вървяха из замъка.
— Харесваш ли го? — накрая я попита Нехемия?
— Не, разбира се — направи гримаса Селена. — Как бих могла?
— Лесно си говориш с него. Изглежда, сякаш имате... някаква връзка.
— Връзка? — задави се Селена. — Просто ми е приятно да го дразня.
— Не е престъпление, ако го намираш за хубав. Самата аз го прецених грешно. Реших, че е самовлюбен идиот, но всъщност не е толкова лош.
— Той е Хавилиард.
— Майка ми е дъщеря на вожд, който се опита да свали баща ми от власт.
— Държим се глупаво. Няма нищо.
— Но той определено се интересува от теб.
Главата на Селена се отметна настрана, а очите й блеснаха с отдавна забравена ярост, от която стомахът й се сви
— По-скоро бих си изтръгнала сърцето, отколкото да обичам един Хавилиард — излая тя.
Завършиха разходката си в мълчание и преди да се разделят Селена бързо пожела на Нехемия приятна вечер, а после навлезе в крилото на замъка, където се намираха покоите й
Неколцината стражи я последваха на уважително разстояние — с всеки изминал ден дистанцията се увеличаваше. Дали това не беше заповед на Каол? Нощта бе настъпила преди малко, небето все още бе тъмносиньо и оцветяваше снега, натрупан по рамките на прозорците. Селена с лекота можеше да излезе от замъка, да се запаси с храна в Рифтхолл и да се качи на кораб за юг още на сутринта.