— По-внимателно де — засмя се Филипа. — Не знаех, че асасините могат да бъдат толкова непохватни. Ако ти трябва нещо, повикай ме. Знам всичко за месечните болки.
Филипа разроши косата й и излезе. Селена щеше да й благодари, но нов спазъм я принуди да се превие на две, докато вратата се затваряше.
Теглото, което бе натрупала през последните три месеца и половина, бе позволило на месечния й цикъл да се върне, след като почти бе изчезнал по време на глада в Ендовиер. Селена простена. Как можеше да тренира така? До дуела оставаха само четири седмици.
Снежинките се завъртяха и заблестяха пред стъклените прозорци в танц, който бе отвъд човешкото разбиране. Как Елена можеше да очаква от нея да победи загадъчното зло в замъка, след като навън имаше още толкова много? Можеше ли то да се сравни с престъпленията в другите кралства или в лагерите в Калакула и Ендовиер?
Вратата на спалнята й се отвори и някой влезе.
— Чух за Нехемия — каза Каол.
— Какво търсиш... не е ли малко късно да си тук? — попита тя и придърпа завивките около себе си.
— Болна ли си?
— Неразположена съм.
— Заради бунтовниците?
„Колко си глупав само" — помисли си Селена.
— Не, наистина не ми е добре.
— И на мен ми стана лошо от чутото — промърмори Каол и погледна към пода. — От всичко. След като видях Ендовиер. — Той потърка лицето си, все едно можеше да изтрие спомените по този начин. — Петстотин души — прошепна.
Смаяна от признанието му, тя само продължи да го гледа.
— Виж — каза Каол и започна да върви напред-назад, — знам, че понякога съм груб с теб и че се оплакваш на Дориан, но. — Той се обърна към нея. — Радвам се, че се сближи с принцесата и оценявам честността и приятелството ти с нея. Знам слуховете, че Нехемия е близка с бунтовниците. но бих искал да мисля, че ако завладеят моята родина, аз също не бих се спрял пред нищо, за да спечеля свободата на народа си.
Селена щеше да му отговори, ако не бе пронизващата болка, която тръгна от долната половина на гръбнака й и накара стомаха й да пламне.
— Може би. — отвори уста той и се загледа към прозореца, — може би съм грешал.
Тя усети как й се завива свят и притвори очи. Цикълът й винаги минаваше ужасно, в спазми и гадене. Нямаше обаче да повърне. Не точно сега!
— Каол — отвори уста тя и постави ръка на устата си тъкмо когато гаденето я обхвана.
— Просто се гордея с работата си — продължи той.
— Каол. — Щеше да повърне.
— А ти си Асасина на Адарлан. Чудех се обаче дали би искала.
— Каол — предупреди тя.
Той отскочи и Селена повърна на пода.
Каол издаде звук на отвращение и отстъпи назад. Сълзите й потекоха, когато усети ужасния металически вкус в устата си. Преви се над коленете си и започна да плюе по пода.
— Ама. ти наистина си болна! — Той извика слугинята и помогна на Селена да седне. Светът й се бе прояснил. Какво я питаше.
— Хайде да си легнеш — рече той.
— Не съм точно болна — изпъшка тя. Той седна на леглото и взе завивката. Една слугиня се появи, намръщи се на повърнатото по пода и извика за помощ.
— А как?
— Аз, ъъъ. — Богове, какъв глупак! Бе се изчервила толкова, че щеше да се разпадне на пода като восък. — Просто съм в цикъл. Внезапно и неговото лице почервеня и той отстъпи назад, като прокара ръка през късата си кафява коса.
— Ами аз. ако. ще взема да си ходя — заекна той и се поклони.
Селена повдигна вежда и въпреки всичко се усмихна доволно, когато той се разбърза да напусне, но без да тича, и едва не се спъна в прага на излизане.
Селена погледна към слугините, които чистеха.
— Толкова съжалявам — започна тя, но те й махнаха.
Смутена и все още неразположена, тя се намести по-навътре в леглото и се скри под завивките с надеждата, че скоро ще заспи. За жалост, не заспа и скоро вратата се отвори и някой се засмя.
— Каол ми съобщи за „неразположението" ти — засмя се натрапникът. — Човек би помислил, че някой на неговото място не би бил толкова притеснителен, не и след всички онези трупове. Селена отвори едно око и се намръщи, когато завари Дориан, седнал на леглото й.
— В момента изгарям от абсолютна агония и пет пари не давам нито за Каол, нито за теб.
— Едва ли е чак толкова лошо — извади той колода карти от жакета си. — Играе ли ти се?
— Вече ти казах, че ми е лошо!
— На мен ми изглеждаш добре. — Той майсторски разбърка колодата.
— Само една игра.
— Нямаш ли хора, на които се плаща, за да те забавляват?
Той се ядоса и хвърли колодата.
— Би трябвало да си доволна от това, че те удостоявам с присъствието си.