— Ще бъда горда, ако ме удостоиш с отсъствието си.
— За някой, който разчита на милостта ми, си доста нагла.
— Нагла? Та аз дори не съм започнала.
Легнала на една страна, тя сви колене до гърдите си.
Той се разсмя и започна да си играе с картите.
— Новото ти кученце е добре, ако ти е интересно.
— Махни се — простена тя. — Имам чувството, че умирам.
— Една красива девойка не бива да умира сама — рече той и постави ръка върху нейната, — Да ти почета ли в последните ти мигове? Каква история би ти допаднала?
Тя отдръпна ръката си.
— Тази за принца идиот, който не оставя асасина си на мира!
— Това е хубава приказка. Има и щастлив финал. Момичето асасин се преструва, че е болно, за да привлече вниманието на принца! Кой би предположил? Но тя е умна.
— Вън! Вън! Вън! Махни се и иди да сваляш някоя кифла!
Тя грабна една книга и я метна по него. Той я улови, преди да удари носа му, и очите на Селена се разшириха.
— Не исках... да те нападам. Просто се шегувах. Не съм искала... да Ви нараня, Ваше Височество.
— И без това бих очаквал по-достойно нападение от Асасина на Адарлан. Меч или нож. не в гръб, надявам се.
Тя се хвана за стомаха и се преви на две. Понякога мразеше това, че е жена.
— И се казвам Дориан, а не „Ваше Височество". И няма нужда да ми говориш на Ви.
— Хубаво.
— Кажи го.
— Кое?
— Името ми. Кажи: „Хубаво, Дориан"?
Тя завъртя очи.
— Щом това доставя удоволствие на Негово Височайше Сиятелство, ще те наричам с първото ти име.
— Височайше Сиятелство? Ама това ми харесва.
Тя се усмихна леко и Дориан погледна към книгата.
— Но това не е от книгите, които аз ти изпратих? Дори не притежавам подобни книги.
Тя се разсмя немощно и взе чая от появилата се слугиня.
— Разбира се, че я нямаш, Дориан. Накарах слугините да ми я донесат днес.
— „Страстите на Залеза" — прочете той, отвори книгата на случайна страница и зачете на глас. — „Ръцете му започнаха нежно да масажират нейните млечнобели гърди..." — Очите му се ококориха.
— В името на Уирда! Наистина ли четеш такива глупости! Какво стана със „Символи и сила" и „Ейлвийските обичаи и култура”?
Тя изпи чая си и стомахът й се успокои.
— Можеш да я вземеш, когато приключиш. Прочетеш ли я,литературните ти познания ще бъдат пълни. И. — усмихна се коварно тя — ще имаш свежи идеи за това какво да правиш с приятелките си.
— Няма да чета това — изсъска той през зъби.
— Значи си точно като Каол.
— Каол? — попита той и попадна в капана. — Предложила си това на Каол?
— Той отказа, разбира се — излъга тя. — Заяви, че не е редно да чете такива книги, още повече ако аз му ги давам.
— Дай ми това, дяволице — взе й книгата Дориан. — Няма да те оставя да ни настроиш един срещу друг.
Той погледна книгата, след което я обърна така, че заглавието да не се вижда. Селена се усмихна и отново се загледа във валящия сняг. Вече бе леденостудено и дори огънят не можеше да прогони мраза, навяван от вятъра през процепите на балкона. Почувства как Дориан я наблюдава — и то не по внимателния начин, по който го правеше Каол.
Дориан я гледаше, защото му харесваше да я гледа.
А на нея също й харесваше да го гледа.
Дориан не осъзна, че е хипнотизиран от нея, докато тя не се изправи и не каза:
— Какво ме зяпаш?
— Красива си — отвърна Дориан, преди да помисли.
— Не бъди глупав.
— Обидих ли те? — Сърцето му заби по непознат начин.
— He — отвърна тя и бързо се обърна към прозореца Дориан я видя как се изчервява все повече и повече. Никога не бе общувал с толкова хубава жена толкова дълго време, без да я ухажва — освен Калтейн. Не можеше да отрече, че иска да разбере какво е усещането да целуне Селена, да усети как ухае кожата й, как би реагирала на допира на пръстите му по тялото й.
Седмицата около Юледа бе време за почивка и празник на удоволствията, които те топлят в зимната нощ. Жените разпускаха косите си, някои дори не носеха корсет. Бе празник на плодовете и на плътта. Обикновено го очакваше с нетърпение всяка година. Но сега.
Сега усещаше хлад в стомаха си. Как можеше да празнува когато бе разбрал как са постъпили войниците на баща му с бунтовниците от Ейлве? Не бяха пощадили никого. Петстотин души — мъртви. Как щеше да погледне отново Нехемия в очите? И как щеше един ден да управлява страна, в която войниците са обучени да не изпитват никакво съчувствие към човешкия живот?
Устата на Дориан пресъхна. Селена бе от Терасен — още една завладяна държава, първата, паднала под властта на баща му. Бе чудо, че Селена изобщо го забелязва. А може би вече бе изкарана толкова време в Адарлан, че не я интересуваше. Някак Дориан не мислеше, че е възможно — не и с трите белега на гърба, които да й напомнят завинаги за жестокостта на баща й.