Но докато часовникът отброяваше часовете на нощта, тя остана будна и замислена за това какво всъщност дебне в замъка.
А също и за петстотинте бунтовници от Ейлве, нахвърляни в неизвестен масов гроб.
35.
На следващата вечер Каол Уестфол стоеше на втория етаж на замъка и оглеждаше двора. Под него две фигури бавно напредваха през храстите. Селена се забелязваше лесно заради бялото си наметало, а Дориан — заради това, че около него винаги имаше празно пространство.
Капитанът трябваше да е долу, на крачка зад тях, да ги наблюдава, за да е сигурен, че тя няма да отвлече Дориан и да го използва, за да избяга. Годините опит и елементарната логика му крещяха, че трябва да е с тях, макар по петите им да имаше шестима стражи. Тя бе лукава, коварна и опасна.
Но той не можеше да помръдне.
С всеки изминал ден чувстваше, че бариерите падат, че самият той ги сваля. Заради искрения й смях, заради това, че един следобед я завари заспала с лице заровено в книга, заради това, че знаеше, че тя може да спечели.
Тя бе престъпник — феноменална убийца, царица на подземния свят... и все пак бе обикновено момиче, изпратено на седемнайсет в Ендовиер.
Прилошаваше му само като си помислеше за това. На седемнайсет вече се бе обучавал за страж, но продължаваше да живее тук, с покрив на главата си, хубава храна и добри приятели. По това време Дориан ухажваше Розамунд и не се вълнуваше от нищо.
А тя бе изпратена в лагер на смъртта. На седемнайсет. И бе оцеляла.
Той не бе сигурен дали би могъл да оцелее в Ендовиер, още по-малко през зимните месеци. Никога не го бяха бичували, не бе виждал някого да умира. Не бе познавал истински студа и глада. Селена се засмя на нещо, което Дориан й каза. Бе минала през Ендовиер и все още можеше да се смее.
И макар да бе ужасен да я гледа на ръка разстояние от незащитената шия на Дориан, повече го ужасяваше фактът, че й има доверие.
Не знаеше какво означава това за него самия.
Селена вървеше между храстите и не можеше да сподави усмивката, изгряла на лицето й. Вървяха един до друг, но не толкова близо, че да се докосват. Дориан я бе намерил малко след закуска и я бе поканил на разходка. Всъщност се бе появил толкова бързо, след като слугите бяха почистили, че тя можеше да помисли, че я е чакал навън.
Разбира се, причината да иска той да я прегърне бе единствено в студа. Макар и от кожи, бялото й палто не успяваше да прогони ледения въздух. Тя не можеше дори да си представи реакцията на Нехемия при тези температури. Но след като бе научила за съдбата на бунтовниците, принцесата прекарваше по-голямата част от времето в покоите си и неколкократно бе отказала предложенията на Селена за разходка.
Бяха минали три седмици от последната й среща с Елена. От кралицата нямаше ни вест, ни кост въпреки трите изпитания, през които Селена бе преминала. Най-вълнуващо бе бягането през пресечена местност с препятствия, от което се бе отървала само с няколко драскотини. За жалост, Пелор не се бе справил така добре и бе изпратен у дома. Но бе извадил късмет — още трима състезатели бяха загинали. Всички те бяха открити в забравени коридори и до един бяха жестоко обезобразени. Дори Селена започна да се стряска от всеки звук.
В съревнованието бяха останали само шестима — Каин, Грейв, Нокс, един войник и Рено, свирепият наемник, заместил Верин като дясна ръка на Каин. Любимото му занимание бе да дразни Селена.
Тя прогони мислите за убийствата от главата си, когато мина покрай един фонтан и забеляза с крайчеца на окото си, че Дориан я зяпа възхитено. Разбира се, когато избираше хубавата лавандулова рокля, не бе мислила за него. Нито пък когато бе нагласяла прическата си. Нито пък когато бе слагала безупречните си бели ръкавици.
— Какво да правим сега? — попита Дориан. — Вече два пъти обиколихме градината.
— Ти нямаш ли си дворцови занимания? — Селена направи гримаса, когато порив на ледения вятър отметна качулката й и смрази ушите й. Щом си я сложи обратно, видя, че Дориан зяпа към шията й.
— Какво? — попита тя и уви палтото около себе си.
— Винаги носиш тази огърлица — рече той. — Подарък ли е?
Макар да беше с ръкавици, тя погледна към ръката, на която винаги бе аметистовия пръстен, и блясъкът в очите й помръкна.
— Не. — Тя прикри амулета с ръка. — Намерих го в кутията си с бижута и ми хареса. Да знаеш, че много и пазиш територията.
— Изглежда страшно древен. Да не си обрала кралската ракла, а? Той й намигна, но Селена не усети топлота в жеста.
— Не — повтори рязко тя. Амулетът едва ли наистина можеше да я защити от убиеца, а и Елена си имаше скрити причини да й помага, но Селена не искаше да го сваля. Талисманът някак я успокояваше в дългите часове на нощта, които прекарваше загледана във вратата.