Дориан продължи да гледа към ръката й, докато тя не я свали от шията си. Той продължи да изучава огърлицата.
— Когато бях момче, четох митове за зората на Адарлан. Гавин бе любимият ми герой. Чел съм всички легенди за войната с Ераван. „Как може да е толкова умен? Не може да е разбрал всичко толкова бързо."
Тя се опита да изглежда невинно заинтересувана:
— И?
— Елена, първата кралица на Адарлан, имала вълшебен амулет. По време на битката си с Мрачния владетел Гавин и Елена се оказали беззащитни пред силата му. Той се канел да я убие, когато се появил дух и й дал амулета. Когато си го сложила, тя станала неуязвима за атаките на Ераван. Прозряла истинската същност на Мрачния владетел и го нарекла с истинското му име. Той се изненадал толкова, че се разсеял и Гавин го убил. — Дориан сведе поглед към земята. — Наричали огърлицата Окото на Елена. Смята се, че е загубена от столетия.
Бе й странно да чуе Дориан, сина на човека, забраняващ всяка магия, да говори за могъщи амулети. Въпреки това се засмя, доколкото можеше.
— Смяташ, че тази дрънкулка е Окото? Мисля, че досега е станало на прах.
— Едва ли е то — каза той и потри ръце една в друга, за да се сгрее. — Но съм виждал негови илюстрации. Твоята огърлица много прилича на него. Сигурно е копие.
— Сигурно. — Тя бързо смени темата. — Кога си идва брат ти?
Той погледна нагоре.
— Съдбата ми се усмихна. Получих писмо тази сутрин, в което пише, че снеговете са направили планинските проходи непроходими и Холин няма да се върне. Така ще остане в Училище до края на пролетния срок. Направо е вбесен.
— Бедната ти майчица — усмихна се леко Селена.
— Тя вероятно въпреки бурята ще изпрати слуги, които да му занесат подаръците за Юледа.
Селена не го чу и макар да продължиха да вървят още около час, не можа да се успокои. Елена сигурно бе знаела че някой ще разпознае амулета — ако това бе истинският. Кралят щеше да я убие на място не само защото носеше нещо, което му принадлежи, но и защото бе вълшебно.
Тя за пореден път се замисли какви ли са истинските мотиви на Елена.
Селена вдигна очи от книгата си и се загледа в гоблена на стената. Раклата си стоеше там, където я бе оставила — в коридора. Поклати глава и се върна към четенето. Виждаше думите, но не можеше да ги разбере.
Какво искаше от нея Елена? Мъртвите кралици по правило не се връщаха, за да раздават заповеди на живите.
Сечена затвори книгата. Не бе като да не следва думите й. Със сигурност щеше да се бори за победата и без призрака.
А за намирането на злото в замъка... изглеждаше, че това е същото същество, което убива шампионите. Как можеше да не мисли за него?
Някъде в покоите й се затвори врата и Селена подскочи. Книгата падна от ръцете й. Тя сграбчи стоящия до леглото меден свещник и бе готова да скочи напред, но го свали, когато чу тананикането на Филипа иззад вратите на спалнята. Простена и излезе от топлия креват, за да вземе книгата си.
Бе паднала под леглото и Селена коленичи на ледения под и се протегна, за да я достигне. Не можа да я намери, затова грабна свещника. Веднага я откри, паднала до стената зад леглото, но щом хвана корицата, зърна на светлината на свещта бяла линия на пода.
Селена придърпа книгата към себе си и рязко се изправи. Ръцете й потрепериха, докато избутваше леглото, а краката й се хлъзнаха по почти замръзналия под. Местеше кревата бавно, но накрая го изтласка на достатъчно разстояние за да види какво има на пода под него.
Всичко в нея се смрази.
Знаци на Уирда.
Десетки Знаци на Уирда бяха нарисувани на пода. Оформяха гигантска спирала с грамаден знак в центъра. Селена залитна назад и се удари в дрешника си.
Какво бе това? Прокара трепереща ръка през косата си и се загледа в централния знак.
Беше го виждала. Издълбан върху трупа на Верин.
Стомахът й се преобърна, тя дотича до нощния си шкаф и грабна легена с вода. Без да му мисли изсипа съдържанието върху знаците и хукна към банята за още вода. Когато водата разми написаното, тя взе кърпа и започна да търка пода, докато гърбът не я заболя, а ръцете и краката й не се вледениха.
Чак тогава си нахлузи туника и панталони и тръгна към вратата.
За щастие, стражите не казаха нищо, когато ги помоли да я придружат до библиотеката в полунощ. Останаха в главната й зала, а тя започна да рови по рафтовете, насочвайки се към прашната забравена ниша, в която бе намерила повечето книги за Знаците. Не можеше да върви достатъчно бързо и не спираше да гледа през рамо.