Тя ли бе следващата? Какво означаваше всичко това?
Сви пръсти. Зави след следващия ъгъл и замръзна. Нехемия, седнала зад малко бюро, вдигна очи и я изгледа учудено.
— Проклятие — сложи ръка на сърцето си Селена, — изкара ми акъла!
Нехемия се усмихна, но не много успешно. Селена наклони глава, докато приближаваше масата.
— Какво търсиш тук? — попита принцесата на ейлвийски.
— Не можах да спя. — Тя премести книгата на принцесата.
Беше томът, който използваха по време на уроците. Не, това бе стара прашна книга с дребен шрифт.
— Какво четеш?
— Нищо — затвори книгата Нехемия. Селена я погледа внимателно. Принцесата сви устни и вирна брадичка.
— Не знаех, че можеш да четеш на такова високо ниво?
Нехемия взе книгата под мишница.
— В такъв случай си като всяка друга глупачка в замъка Лилиан — каза тя с перфектно произношение на общия език. Без да й даде шанс да отговори, принцесата се отдалечи.
Селена остана загледана в нея. В това нямаше никакъв смисъл. Нехемия не можеше да чете на такова ниво, не и след като заекваше на елементарни думи. Никога не говореше така добре, и...
В сенките зад бюрото бе паднало листче — между дървото и каменната стена. Селена го взе и го разви, след което се завъртя в посоката, в която Нехемия бе изчезнала. Гърлото й се сви.
Прибра листчето в джоба си и се забърза към голямата зала.
Знакът на Уирда, изрисуван на хартията, можеше да пробие дупка в дрехите й.
Селена се затича надолу по стълбището, след което се озова в коридор, осеян с книги.
Не, не бе възможно Нехемия да я е измамила така — да бе лъгала всеки ден за това колко малко знае. Именно тя й бе казала, че символите в градината са Знаци на Уирда. Знаеше какво представляват те. Бе я предупредила многократно да стои далеч от тях. Понеже бе нейна приятелка — понеже бе плакала, когато научи за смъртта на своите хора, понеже бе дошла при нея за утеха.
36.
Нехемия обаче идваше от завладяно кралство. А владетелят на Адарлан бе изтръгнал короната от главата на баща й и бе му взел титлата. Хората на Ейлве биваха отвличани нощем и продавани в робство заедно с бунтовниците, които Нехемия подкрепяше толкова много. Петстотин от тях избити безмилостно съвсем наскоро.
Очите на Селена започнаха да парят, когато забеляза стражите на столовете в голямата зала. Нехемия имаше всички основания да ги лъже, да заговорничи срещу тях. Да съсипе това съревнование и да хвърли всички в ужас. Кой бе по-добра мишена от престъпниците, подслонени тук? Нямате да липсват на никого, а замъкът щеше да бъде скован от ужас.
Защо обаче Нехемия заговорничеше срещу нея?
Минаха дни без Селена да види Нехемия, но въпреки това не каза нищо нито на Дориан, нито на Каол или на слугите, които посещаваха покоите й. Не можеше да се изправи срещу Нехемия, без да има някакво доказателство. Затова продължи да прекарва свободното си време в изучаване на Знаците на Уирда, като отчаяно търсеше начин да ги дешифрира, да научи повече за значението им и за това как свързват убиеца и неговото чудовище. Въпреки тревогите Селена мина поредното изпитание, без да се изложи — което не можеше да се каже за войника, изпратен по живо по здраво у дома. Тя продължи да тренира усърдно с Каол и останалите шампиони. Вече бяха само петима. От последното изпитание я деляха три дни, а дуелът бе само два дни след него.
На Юледа Селена се събуди и се наслади на тишината.
В деня имаше нещо безкрайно спокойно въпреки мрачната й среща с Нехемия. Засега целият замък бе притихнал, сякаш заслушан в падащия сняг. Скреж покриваше прозорците, а в камината весело припукваше огън. Сенките на снежинките се плъзгаха по пода. Бе красива и мирна зимна утрин. По-хубава не можеше да си представи. Нямаше да си я съсипва с мисли за Нехемия, за дуела или за бала тази вечер, на който нямаше да може да присъства. Не, това бе сутринта на Юледа и тя трябваше да бъде щастлива.
Не го чувстваше като празник, отбелязващ тъмнината, от която се ражда пролетната светлина, нито като празник в чест на първородния син на богинята. Това бе просто ден, в който хората са по-мили, не подминават просяка на улицата, помнят, че любовта е жива.
Селена се усмихна и се завъртя, но нещо застана на пътя й. Бе грубо, шумолящо и ухаеше на...
— Бонбони!
На възглавницата й имаше хартиен плик и тя установи, че е пълен с различни лакомства. Върху торбичката нямаше бележка или дори име. Селена сви рамене и загреба с пълни шепи от бонбоните. Обожаваше сладко!