Разсмя се щастливо и ги натъпка в устата си. Сдъвка ги един по един, а след това притвори очи и вдиша всички аромати и вкусове. Когато най-после спря да дъвче, челюстта я бе заболяла. Тя изпразни съдържанието на плика върху леглото, без да обръща внимание на купчинките захар, които образува, и огледа чудесата пред себе си.
Всичките й любими неща бяха налице — желирани шоколадови бонбони, бадемови сладки, дъвчащи бонбони, захарни петлета, захаросани фъстъци, бонбони за смучене и, най-важното. шоколад! Тя пъхна един лешников трюфел в устата си.
— Някой — рече, докато дъвчеше — е много, много мил.
Спря и огледа плика. Кой ли го бе пратил? Вероятно Дориан. Едва ли бяха Нехемия или Каол. Нито пък Ледените феи, които носеха подаръци на добрите деца. Бяха спрели да идват при нея, откакто за първи път бе проляла кръв на друг човек.
Може би бе Нокс. Той определено я харесваше.
— Госпожице Селена! — ахна Филипа от вратата.
— Весела Юледа, Филипа! — извика тя. — Искаш ли бонбон?
Но Филипа хукна към нея.
— Ще ти дам аз една Весела Юледа! Виж каква свинщина си направила на леглото!
Селена трепна.
— И зъбите ти са червени!
Филипа почти се разплака и взе ръчното огледалце до леглото на Селена, за да потвърди думите си.
И наистина, зъбите й бяха почервенели. Тя прокара пръст по тях, като се опита да изчисти лепкавото вещество. Не успя.
— Ах, тези дъвчащи бонбони!
— То да бяха само дъвчащите бонбони — сопна се Филипа. — Цялата ти уста е в шоколад! Дори внучето ми не яде сладки по този начин!
— Имаш внуче? — засмя се Селена.
— Да. То може да яде на маса, без да омацва зъбите и лицето си! Селена дръпна завивките и вдигна във въздуха облак захар.
— Вземи си бонбон, Филипа.
— Седем сутринта е. — Филипа събра захарта в шепа. — Ще ти стане лошо.
— Лошо ли? Че как може да ми стане лошо от сладко! — Селена се оплези на Филипа, а после й показа червените си зъби.
— Приличаш на демон — скастри я жената. — ще трябва да си държиш устата зтворена.
— И двете знаем, че това е невъзможно.
Филипа я изненада, като се разсмя.
— Весела Юледа, Селена — каза тя.
Да чуе Филипа да я нарича с името й я зарадва неочаквано много.
— Хайде — каза й слугинята — да те облечем. Церемонията започва в десет.
Филипа тръгна към съблекалнята и Селена я изпроводи с поглед. Имаше и добри хора на този свят — някъде дълбоко винаги имаше късче добро. Трябваше да има.
Селена се появи малко по-късно, облечена в тъмнозелената рокля, която Филипа прецени за подходяща за посещение в храма. Зъбите й все още бяха червени и сега й ставаше лошо още като погледнеше към лакомствата. Тя обаче забрави за сладостта им веднага щом видя Дориан Хавилиард, седнал на масата в спалнята й и кръстосал крака. Носеше красив жакет в бяло и златно.
— Ти ли си подаръкът ми, или има нещо в коша в краката ти? — попита тя.
— Ами, ако искаш, ме разопаковай — каза той и постави голямата плетена кошница на масата. — Има още час до службата.
Тя се разсмя.
— Весела Юледа, Дориан.
— И на теб. Виждам, че... хм, зъбите ти да не са червени?
Тя затвори уста и поклати глава в знак на яростно отрицание. Стисна я за носа и когато тя не можа да махне пръстите му, отвори уста. Той избухна в смях.
— Преяла си със сладко, нали?
— Ти ли ми ги прати? — попита тя с колкото се може по-затворена уста.
— Естествено. — Той вдигна кафявия плик със сладки и го постави на масата — Кои... — Той млъкна, докато претегляше торбата в ръце.
— Аз не ти ли бях изпратил едно кило сладко?
Тя се усмихна дяволито.
— И ти си изяла половината!
— Да го пазя ли трябваше?
— И аз исках да опитам!
— Не си казал.
— Не очаквах да излапаш всичко преди закуска!
Тя взе плика от него и го постави на масата.
— Това показва, че не можеш да преценяваш добре нещата.
Дориан отвори уста да възрази, но пликът падна и пръсна съдържанието си по масата. Селена се обърна точно навреме, за да види тънка златиста муцунка да се подава от нощницата и да души бонбоните.
— Какво е това? — попита тя рязко.
— Юледен подарък — ухили се Дориан.
Асасинът рязко обърна кошницата. Нослето се подаде напред и Селена намери странното златисто кученце, което се сви в ъгъла. Носеше червен нашийник.
— О, кученце! — възкликна тя и започна да си играе с него. Животинчето потрепери и тя погледна през рамо към Дориан. — Какво си направил, глупчо!
— Подарък! — разпери ръце във въздуха принцът. — Почти изгубих ръката си и други дори по-важни части от тялото си, докато го натикам вътре! На всичко отгоре то не спря да вие по целия път до тук!