Час по-късно Селена започна да се проклина за глупостта си. Нехемия си стоеше с кралицата и дори не погледна втори път към нея. Как изобщо бе допуснала, че точно принцесата ще нападне когото и да е?
Лицето на Селена пламна под маската. Не заслужаваше да се нарича нейна приятелка. Всички мъртви шампиони, загадъчното зло и нелепото съревнование я бяха побъркали.
Тя поглади роклята си и се намръщи. Каол продължи да стои зад нея, без да казва нищо. Бе й позволил да остане, но едва ли скоро щеше да забрави това. Освен това бе сигурна че стражите ще получат жестоко мъмрене.
Селена изпъна рамене, когато Нехемия внезапно се изправи от мястото до кралицата и привлече вниманието на стражите си. Тя сведе глава пред владетелката, като маската й заблестя от светлината на полилеите, и слезе от подиума.
Сечена усети как сърцето й почва да тупти бясно, докато Нехемия вървеше през тълпата, следвана от стражите си — за да спре точно пред нея и Каол.
— Изглеждаш великолепно, Лилиан — каза принцесата на общия език, но с тежкия акцент, който винаги се долавяше в речта й. Думите прозвучаха като плесница, тъй като онази нощ в библиотеката бе говорила кристално ясно. Дали не предупреждаваше Селена да си мълчи?
— Както и ти — отвърна предпазливо Селена. — Допада ли ти балът? Нехемия се заигра с диплите на роклята си. Ако се съдеше по вида на скъпия син плат, това вероятно бе подарък от кралицата на Адарлан.
— Да, но не се чувствам добре — рече принцесата. — Връщам се в покоите си.
Селена кимна вдървено.
— Надявам се да ти стане по-добре — бе едничкото, което можа да измисли.
Нехемия се взря в нея и в очите й проблесна нещо, което може би беше болка, а после си тръгна. Селена я изпрати с поглед нагоре по стълбите и не откъсна очи от нея, докато принцесата не си тръгна.
— Искаш ли да ми кажеш какво беше това? — прокашля се Каол.
— Не е твоя работа — отвърна тя. Все още можеше да се случи нещо. Въпреки че Нехемия не бе тук. Но не. Принцесата не отвръщаше на удара с удар. Бе прекалено добра за това.
Селена преглътна и почувства ножа в корсажа си като котва. Дори Нехемия да не наранеше никого тази нощ, това не доказваше невинността й.
— Какво не е наред? — настоя Каол.
Селена се принуди да прогони срама и тревогата си и да вдигне брадичка. Без Нехемия все още можеше да гледа какво става, но може би и да се позабавлява.
— Като се цупиш така, никой няма да ме покани на танци!
— Не се цупя — повдигна тъмните си вежди Каол. Още докато го казваше, тя забеляза как се мръщи на един придворен, който се бе зазяпал в Селена.
— Спри! — изсъска тя. — Никой няма да ме покани да танцувам, ако продължаваш да го правиш!
Той я погледна безпомощно и след това си тръгна. Тя го последва до края на дансинга.
— Тук — каза той сред морето от рокли. — Ако някой иска да те покани, това е мястото, където ще те види.
Оттук можеше да се увери, че няма диви зверове, които да се готвят да нападнат тълпата. Но нямаше нужда той да знае за това. Погледна го критично.
— Би ли танцувал с мен?
— С теб? — засмя се той. — Не.
Тя погледна към мраморния под.
— Няма нужда да си толкова жесток.
— Жесток? Селена, Перингтън е хей там. Сигурен съм, че е доволен от присъствието ти. Не искам да го дразня допълнително.
— Страхливец.
— Ако той не беше тук, щях да кажа да. — Очите на Каол омекнаха.
— Мога лесно да уредя това, нали знаеш.
Той поклати глава и намести ревера на туниката си. Точно тогава Дориан мина покрай тях, танцувайки с брюнетката. Дори не я погледна.
— Както и да е — добави Каол и кимна с брадичка към Дориан. — Мисля, че имаш и по-привлекателни ухажори. Аз съм скучна компания.
— Не ми пречиш.
— Радвам се — каза сухо Каол, макар да срещна погледа й.
— Искрена съм. Защо не танцуваш с никого? Няма ли дами, които да харесваш?
— Аз съм капитанът на стражата. Това не ме прави особено привлекателен.
В очите му проблесна тъга, макар да се мъчеше да я скрие.
— Луд ли си? По-добър си от всички останали тук. А и си... много хубав — избъбри тя и го хвана за ръката. И наистина — лицето на Каол бе красиво, излъчваше чест и благородство. За миг тя спря да чува шума от тълпата и устата й пресъхна, докато го гледаше. Как бе пропуснала това толкова дълго?
— Наистина ли мислиш така? — отвърна той, загледан в ръцете им.
— Е, ако. — стисна ръката му тя.
— Вие двамата защо не танцувате?
Каол пусна ръката й. Тя установи, че й е трудно да откъсне поглед от него.