— Мислех, че е с теб — каза един придворен на име Ото, който застана зад Каол.
— Кой? Лейди Лилиан?
— Значи така се казва! Никога не съм я виждал преди. От скоро ли е в двореца?
— Да — отвърна Каол. Утре щеше да се накара на стражите, че са пуснали Селена тази вечер. Надяваше се дотогава да му е минало желанието да им блъска главите една в друга.
— А ти как си, капитане? — попита Ото и го потупа по гърба малко по-силно, отколкото трябваше. Дъхът му миришеше на бъчва. — Вече не вечеряш с нас.
— И така от три години, Ото.
— Трябва да се върнеш. Липсват ни разговорите с теб,
Ото лъжеше. Просто се интересуваше от непознатата млада дама. Репутацията му сред жените в замъка бе добре известна — толкова добре, че трябваше да ухажва придворните, когато пристигаха за пръв път, или да ходи да си търси жени в Рифтхолд.
Каол гледаше как Дориан танцува със Селена, как устните й се разтеглят в усмивка и очите й започват да блещукат от някаква смешка, казана от престолонаследника. Въпреки маската Каол видя радостта, изписана на лицето й.
— Заедно ли са? — попита Ото.
— Сърцето на лейди Лилиан принадлежи на самата нея и на никой друг.
— Значи не са заедно?
— Не.
— Странна работа — сви рамене Ото.
— Защо? — Внезапно на Каол му се прииска да го удуши.
— Защото ми изглежда влюбен в нея — отвърна Ото и се отдалечи.
За момент на Каол му се зави свят. После Селена се разсмя, а Дориан продължи да я зяпа.
Принцът не бе свалил очите си от нея. И на изражението му бе изписано. нещо. Радост? Удивление? Бе изпънал рамене и не изглеждаше като момче, а като мъж. Като крал.
Но това бе невъзможно. Кога се бе случило? Ото бе пияница и женкар. Какво разбираше от любов?
Дориан завъртя сръчно и бързо Селена и тя попадна в ръцете му, почти трепереща от вълнение. Но тя не бе влюбена в него. Ото не бе казал това. Не бе забелязал привързаност. А и Селена никога не би постъпила толкова глупаво. Дориан бе този, който щеше да бъде унизен и с разбито сърце, ако наистина я бе обикнал. Неспособен да гледа приятеля си повече, капитанът на стражата напусна бала.
Калтейн наблюдаваше с гняв и агония как Лилиан Гордайна и престолонаследникът на Адарлан танцуват ли, танцуват. Щеше да познае онази никаквица, дори ако беше с много по-сложна маска. Що за жена идваше в сиво на бала.
Калтейн погледна надолу към роклята си и се усмихна. Светлосиньо, изумруденозелено, кафеникаво. Роклята и пауновата маска й струваха колкото малка къща. Разбира се всичко бе подарък от Перингтън, заедно с бижутата, с които бе отрупала врата и ръцете си. И бе много по-хубаво от безформената маса с кристали, която носеше онази подла кучка.
Перингтън я погали по ръката и Калтейн се обърна към него, пърхайки с клепки.
— Много си красив тази вечер, любими — каза тя и намести златната верижка върху червената му туника. Лицето му бързо прие цвета на дрехите му. Тя се запита дали би могла да преглътне погнусата и да го целуне. Можеше да продължи да отказва, както бе правила предишния месец, но сега, както бе пийнал...
Скоро трябваше да измисли начин да се измъкне от тази ситуация. Не бе обаче по-близо до Дориан, отколкото през есента, и не бе отбелязала никакъв напредък по въпроса с Лилиан.
Главата започна да я наболява и тя почувства, че пред нея се отваря пропаст. Нямаше друг избор, освен да елиминира Лилиан.
Когато часът удари три и повечето гости — включително кралицата и Каол — си бяха отишли, Селена реши, че за нея е безопасно да си тръгне. Тя се измъкна от бала, когато Дориан отиде да пийне, и намери Рее, чакащ да я отведе обратно до покоите й. Замъкът бе притихнал, докато двамата вървяха към стаята й. Използваха празните коридори на слугите, за да избягват любопитните придворни, които искаха да научат повече за нея.
Макар да бе отишла на бала, тя се бе забавлявала чудесно с Дориан. Даже повече от чудесно. Усмихна се на себе си и огледа ноктите си, когато влязоха в коридора, водещ към покоите й. Чувството от това Дориан да вижда само нея, да говори само с нея и да се отнася с нея като с равна и дори нещо повече не бе отминало. Може би планът й не се бе провалил напълно.
Рее се прокашля и Селена вдигна очи, за да види, че Дориан е пред покоите й и разговаря със стражите. Явно и той не бе останал дълго след нея на бала, щом я бе изпреварил. Сърцето й затуптя, но тя успя да се усмихне свенливо, когато Дориан й се поклони и отвори вратата. Двамата влязоха вътре. Нека Рее и стражите си мислеха каквото си искат.