— Мамка му! — извика.
Амаранта, която започваше да пъха дрехите в сандъка, помисли, че я е убол някой скорпион.
— Къде го? — запита разтревожена.
— Кое?
— Онова животно! — поясни Амаранта.
Урсула тури пръст върху сърцето си.
— Ей тука — каза тя.
Един четвъртък, в два часа след пладне, Хосе-Аркадио замина за семинарията. Урсула винаги щеше да го възкресява в спомените си такъв, какъвто сито въобрази при раздялата, вял и трезвомислещ и без сълза да пророни, както тя го бе научила, задушаващ се от горещина в дрехата от зелено сукно с медни копчета и колосана пеперудка на яката. Остави трапезарията просмукана с острото ухание на цветна вода, която тя му сипваше върху главата, за да може да следва дирята му из къщата. Докато трая прощалният обед, семейството прикри нервността си с ликуващи изрази и приветствува с пресилено въодушевление остроумията на отец Антонио-Исабел, но когато отнесоха подплатения в кадифе сандък със сребърни ъгли, сякаш бяха изнесли ковчег от къщата. Единственият, който отказа да участвува в прощаването, бе полковник Аурелиано Буендия.
— Това е последната щуротия, която ни липсваше! — изсумтя той. — Един папа!
След три месеца Аурелиано Втори и Фернанда отведоха Меме в колежа и се върнаха с клавесин, който зае мястото на пианалота. По това време Амаранта започна да плете собствения си погребален покров. Банановата треска беше отшумяла. Старите жители на Макондо бяха притиснати от пришълците и с мъка се държаха за някогашните си оскъдни средства, но все пак бяха предоволни заради убеждението, че са оцелели от корабокрушение. В къщата все тъй посрещаха поканени на обед, но в действителност не се възстанови някогашното всекидневие, докато не си замина, след години, банановото дружество. Настъпиха обаче коренни промени в открайвремешното чувство за гостоприемство, защото тогава Фернанда налагаше своите закони. Урсула беше запратена в мрачините, а Амаранта унесена в изработването на покрова, и някогашната възпитаничка за царица имаше свобода да подбира сътрапезниците и да им налага скованите предписания, които й бяха внушили нейните родители. Строгостта й направи от къщата крепост на вкиснати обичаи в едно селище, сгърчено от простащината, с която другоземците пропиляваха лесните си богатства. За нея, без повече усуквания, почтените хора бяха ония, които нямаха нищо общо с банановото дружество. Дори Хосе-Аркадио, деверът й, бе жертва на нейната неравноправна ревност, защото в първоначалното объркване той отново продаде на търг великолепните си петли за бой и се хвана надзирател в банановото дружество.
— Да не е стъпил повторно в този дом — рече Фернанда, — докато мъкне крастата на другоземците.
Притеснението, наложено в къщата, бе такова, че Аурелиано Втори се почувствува окончателно по-удобно при Петра Котес. Първо, под предлог да облекчал бремето на своята съпруга, той премести пируванията. После под предлог, че животните губели плодовитост, премести оборите и конюшните. Най-сетне, под предлог, че в къщата на държанката не било толкова горещо, премести малкото писалище, където оправяше своите работи. Когато Фернанда осъзна, че е вдовица с жив мъж, вече беше прекалено късно, за да се връщат нещата в предишното състояние. Аурелиано Втори само се хранеше в къщата и единствените благоприличия, които продължаваше да спазва, като спането при съпругата, не стигаха да убедят никого. Една нощ по невнимание утрото го завари в леглото на Петра Котес. Фернанда, противно на онова, което той очакваше, не му направи ни най-малък упрек, нито изпусна и най-леката въздишка на озлобеност, но още същия ден прати в къщата на държанката двата му сандъка с дрехи. Прати ги посред бял ден с наставления да ги носят насред улицата, тъй че всичко живо да ги види, вярвайки, че заблуденият съпруг не ще може да понесе срама и ще се върне в кошарата с наведена глава. Но онази самоотвержена постъпка бе само още едно доказателство колко зле познаваше Фернанда не само нрава на своя мъж, но и естеството на едно общество, което нямаше нищо общо с онова на нейните родители, защото всеки, който видя да минават сандъците, си каза, че в края на краищата това е закономерният завършек на една история, чиито съкровени подробности знаеха всички, и Аурелиано Втори отпразнува подарената свобода с тридневна веселба. За още по-голяма изненада на съпругата, докато тя подхващаше една лоша зрелост със своите влачещи се сенчести одежди, със старовремските си медальони и неуместна гордост, държанката сякаш щеше да се пръсне в една втора младост, напъхана в пищни костюми от естествена коприна и с очи на тигрица, пламнали от извоюваната победа. Аурелиано Втори пак й се отдаде с пламенността на юношеството; както преди, когато Петра Котес го обичаше не защото е той, а защото го бъркаше с неговия брат близнака, и спеше и с двамата едновременно, мислейки си, че господ-бог й е отредил сполуката да има мъж, който умее да люби за двама. Толкова напираща беше възобновената страст, че неведнъж те се споглеждаха в очите, когато се готвеха да се хранят и без да си кажат нищо, похлупваха чиниите и отиваха да умрат от глад и любов в спалнята. Вдъхновен от нещата, които бе видял в беглите си гостувания при френските матрони, Аурелиано Втори купи на Петра Котес легло с епископски балдахин, сложи копринени завеси на прозорците и покри тавана и стените на спалнята с големи огледала от планински кристал. Тогава го видяха по-веселбар и по-смахнат от всякога. С влака, който пристигаше всеки ден в единайсет, той получаваше сандъци и сандъци шампанско и бренди. На връщане от гарата домъкваше на стъкменото пируване всичко живо, що срещнеше по пътя си, местно или другоземско, познато или непознато, без никаква разлика. Дори изплъзващият се сеньор Браун, който само продумваше на чудноват език, се остави да бъде съблазнен от изкушителните знаци, които му правеше Аурелиано Втори и няколко пъти се напи до смърт в дома на Петра Котес и даже накара свирепите овчарски кучета, съпровождащи го навсякъде, да танцуват тексаски песни, които той самият предъвкваше наслуки в такт с акордеона.