— Дръпнете се, крави — викаше Аурелиано Втори в пароксизма на празненството. — Дръпнете се, че животът е кратък!
Никога не бе имал по-хубав вид, нито го бяха обичали повече, нито е бивало по-буйно плоденето на неговите животни. Колеха се толкова говеда, толкова прасета и кокошки в безкрайните пирове, че пръстта на двора почерня и се разкаля от толкова кръв. Онова беше едно вечно изхвърляне на кости и карантии, бунище от остатъци, и трябваше да се горят цели купища динамит по всяко време, за да не изкълват лешоядите очите на гостите. Аурелиано Втори стана дебел, теменужен, като костенурка, последица от апетита, който едва можеше да се сравнява с тоя на Хосе-Аркадио, когато се върна от обиколката на света. Славата на безмерната му хищност, на огромната способност за прахосничество, на безпримерното му гостоприемство прехвърли границите на тресавището и привлече най-опитните лапачи по крайбрежието. Отвсякъде пристигнаха чутовни чревоугодници да участвуват в ирационалните надлапваници по вместимост и издръжливост, които се уреждаха в дома на Петра Котес Аурелиано Втори бе непобедимият ядач до онази нещастна събота, когато се появи Камила Сагастуме, тотемична самка, известна по цялата страна с доброто име Слоницата. Двубоят продължи чак до разсъмване във вторник. В първите двайсет и четири часа, след като бяха омахали една телица с юка, няме и печени банани, а освен туй и сандък и половина шампанско, Аурелиано Втори беше уверен в победата. Изглеждаше по-въодушевен, по-жизнен, отколкото невъзмутимата противничка, притежателка на очевидно по-професионален стил, но тъкмо поради това не толкова вълнуващ за пъстрата публика, препълнила къщата. Докато Аурелиано Втори ядеше с ръфане, мръснословещ от жажда за победа, Слоницата подбираше месото с изкусността на хирург и го ядеше, без да бърза и дори с известна сладост. Тя беше исполинска и набита, ала над великанската й снажност преобладаваше нежното на женствеността и имаше толкова красиво лице, толкова изящни и добре гледани ръце и толкова неотразим професионален чар, че когато Аурелиано Втори я видя да влиза в къщата, подхвърли тихо, че би предпочел да не провежда състезанието на масата, ами в леглото. По-късно, когато я видя да излапва задния бут на телицата, без да наруши нито едно правило от най-добрата етикеция, сериозно подметна, че онова изящно, омайно и ненаситно хоботно е в известен смисъл идеалната жена. Не грешеше. Славата на трошикости, предшествуваща Слоницата, бе неоснователна. Тя не беше смилачка на волове, нито брадата жена от гръцки цирк, както се разправяше, а директорка на академия по пеене. Научи се да яде, когато вече беше уважавана майка на семейство и търсеше начин децата ида се хранят по-добре, и то не чрез изкуствени дразнители на апетит, а чрез пълно спокойствие на духа. Нейната теория, доказана на практика, се основаваше върху основното положение, че човек, комуто всички въпроси на съзнанието са напълно уредени, може да яде безспир, докато го надвие умората. Тъй че от нравствени съображения, а не от спортен интерес, тя заряза академията и домашното огнище, за да се състезава с човек, чиято всеизвестност на велик безпринципен ядач бе обиколила страната. Щом го видя още първия път, тя разбра, че не стомахът ще погуби Аурелиано Втори, а характерът. В края на първата нощ, докато Слоницата беше все тъй безстрашна, Аурелиано Втори се изтощаваше от толкова говорене и смях. Преспаха четири часа. Когато се събудиха, всеки изпи по един сок от петдесет портокала, по осем литра кафе и трийсет сурови яйца. На второто разсъмване, след много безсънни часове и след като бяха олапали две прасета, един грозд банани и четири сандъка шампанско, Слоницата се усъмни, че Аурелиано, Втори, без да съзнаваме открил начин, но по абсурдния път на пълната безотговорност. Значи, беше по-опасен, отколкото тя си мислеше. Обаче когато Петра Котес занесе на масата два печени пуяка, Аурелиано Втори беше на една стъпка от задръстването.