— Ако не можете, не яжте повече — рече Слоницата. — Наравно сме.
Каза го от все сърце, разбирайки, че и тя не може да изяде вече нито хапка поради угризението на съвестта, че предизвиква смъртта на противника. Но Аурелиано Втори го изтълкува като ново предизвикателство и нагълта от пуяка доста повече, отколкото позволяваше неговата невероятна вместимост. Изгуби свяст. Падна ничком в чинията с кости, забълва парчета кучешка пяна през устата и се задави в предсмъртни хъркания. Сред мрачините усети, че го хвърлят от най-високото на една кула към някаква бездънна пропаст и в последното лумване на умствена яснота съзна, че в края на онова несвършващо падане го чака смъртта.
— Занесете ме при Фернанда — можа да каже.
Приятелите, които го оставиха в къщата, помислиха, че е изпълнил обещанието на съпругата си да не умре в леглото на държанката. Петра Котес бе намазала с боя лачените чепици, които той искаше да носи в ковчега, и вече търсеше някой, който да ги отнесе, когато отидоха да й кажат, че Аурелиано Втори бил вън от всякаква опасност. Наистина, възстанови се за по-малко от седмица, а след петнайсет дни празнуваше с безподобна веселба събитието на своето оцеляване. Продължи да живее в дома на Петра Котес, ала навестяваше Фернанда всеки ден и понякога оставаше да се храни в семейството, като че ли съдбата бе обърнала положението и го бе оставила за съпруг на държанката и за любовник на съпругата.
Това бе почивка за Фернанда. В досадите на изоставеността единствените й развлечения бяха упражненията на клавесин през време на обедния сън и писмата от децата. В подробните вести, които им пращаше всеки петнайсет дни, нямаше нито ред истина. Тя криеше от тях мъките си. Прикриваше тъгата на една къща, която въпреки светлината върху бетонните, въпреки задухата в два часа след пладне, въпреки честите празнични повеи, които идваха от улиците, все повече и повече заприличваше на грамадната колониална къща на нейните родители. Фернанда се рееше сама сред три живи призрака и мъртвия призрак на Хосе-Аркадио Буендия, който понякога отиваше да седне е някакво инквизиторско внимание в полузрака на стаята, докато тя свиреше на клавесина. Полковник Аурелиано Буендия беше една сянка. Откак за последен път излезе на улицата да предложи на полковник Херинелдо Маркес войната без бъдеще, той напускаше работилницата само да иде по малка нужда под кестена. Не приемаше вече посещенията, освен тия на бръснаря през три седмици. Хранеше се каквото му занесе Урсула веднъж на ден и макар че продължаваше да майстори златни рибки със същата страст, както преди, спря да ги продава, щом узна, че хората не ги купуват като скъпоценности, а като исторически светини. Бе направил в двора клада с куклите на Ремедиос, които красяха спалнята му от деня на неговата женитба. Бдящата Урсула разбра какво вършеше синът й, ала не можа да му попречи.