— Каменно сърце имаш — каза му тя.
— Това не е работа на сърцето — каза той. — Стаята се пълни с молци.
Амаранта тъчеше погребалния си покров. Фернанда не разбираше защо пише случайни писма на Меме и дори й праща подаръци, а не иска и да проговори за Хосе-Аркадио. „Ще умрат, без да узнаят защо“ — отговори Амаранта, когато тя й зададе въпроса чрез Урсула, и онзи отговор пося в сърцето й една загадка, която никога не можа да изясни. Висока, надменна, саблено корава и студена, винаги облечена в изобилни пенливи фусти и с благопристоен вид, който устояваше на годините и лошите спомени, Амаранта изглежда носеше върху челото си пепелния кръст на девствеността. Всъщност носеше го на ръката, върху черната превръзка, която не сваляше дори за спане и която тя самата препираше и гладеше. Животът й минаваше в бродиране на покрова. Човек би рекъл, че тя везе денем и развезва нощем, и то не с надеждата да разгроми по тоя начин самотата, а тъкмо напротив, за да я поддържа.
Най-голямата грижа, която преживя Фернанда в своите години на изоставеност, беше да не би Меме да отиде за първата ваканция и да не завари Аурелиано Втори в къщата. Задръстването сложи край на онова опасение. Когато Меме се върна, родителите й се бяха договорили не само момичето да вярва, че Аурелиано Втори си е все тъй опитомен съпруг, но и да не забележи тъгата на къщата. Всяка година по два месеца Аурелиано Втори изиграваше ролята си на примерен съпруг и вдигаше веселия със сладоледи и препечени питки, които радостната и палава ученичка оживяваше с клавесина. Беше видно още тогава, че е наследила съвсем малко от характера на майката. Изглеждаше по-скоро второ издание на Амаранта, когато последната не познаваше горчивината и вдигаше на глава къщата с танцовите си стъпки на дванайсет, четиринайсет години, преди тайната й страст по Пиетро Креспи да изкриви окончателно посоката на нейното сърце. Но обратно на Амаранта, обратно на всички, Меме все още не разкриваше самотническата орис на семейството и изглеждаше изцяло съгласна със света, дори когато се заключваше в гостната в два часа подиробед да се упражнява с неотстъпна дисциплина на клавесина. Виждаше се, че й харесва къщата, че прекарва цяла година в мечти за девичата врява, която предизвикваше нейното пристигане, и че не беше много далече от веселбарското призвание и гостоприемните безчинства на баща си. Първият признак на това бедствено наследство се разкри през третата ваканция, когато Меме се появи в къщата с четири монахини и шейсет и осем съученички, поканени по собствено хрумване и без никакво предизвестие, за да прекарат една седмица подомашному.
— Какво нещастие! — завайка се Фернанда. — Това създание е ужасно като баща си!
Наложи се да поискат легла и хамаци от съседите, да установят девет смени на масата, да определят разписания за банята и да намерят четирийсет табуретки на заем, та момичетата в сини униформи и мъжки чепици да не подхвръкват по цял ден насам-натам. Поканата бе цял провал, защото шумните ученички едва свършваха да закусват, когато вече трябваше да почват смените за обеда, и после за вечерята и цялата седмица можаха да направят само една разходка до насажденията, Привечер монахините биваха изтощени, неспособни да се помръднат и дадат още една заповед, а навалицата от неуморни млади момичета все още беше по двора и пееше блудкави школски химни. Един ден насмалко не премазаха Урсула, която се запъваше да бъде полезна тъкмо където най-много пречи. Друг ден монахините дигнаха врява, защото полковник Аурелиано Буендия се изпика под кестена, без да го е грижа, че ученичките били на двора. Амаранта без малко да посее суматоха, защото една от монахините влезе в кухнята, когато тя подсоляваше супата, и единственото, което й дойде наум, бе да пита какво били ония шепи бял прах.