— Същото щях да направя, ако се беше родил със свинска опашка.
Оная несвършваща нощ, докато полковник Херинелдо Маркес възкресяваше мъртвите си следобеди в шивалнята на Амаранта, полковник Аурелиано Буендия драска часове наред по коравата черупка на своята самота, мъчейки се да я разчупи. Неговите единствени щастливи мигове след отколешния подиробед, когато баща му го заведе да види леда, бяха протекли в златарската работилница, където времето му минаваше в сглобяване на златни рибки. Трябваше да предизвика 32 войни и трябваше да наруши всичките си договори със смъртта, и да се въргаля като свиня из бунището на славата, за да открие почти с четирийсет години закъснение предимствата на простодушието.
На разсъмване, съсипан от мъчителното бодърствуване, той се озова в стаята с прангата един час преди изпълнението на присъдата.
— Свърши се преструвнята, наборе — каза той на полковник Херинелдо Маркес. — Да си вървим оттука, преди да те доразстрелят комарите.
Полковник Херинелдо Маркес не можа да подтисне презрението, което му вдъхваше онова отношение.
— Не, Аурелиано — отвърна той. — По си струва да съм мъртъв, отколкото да те видя превърнат във фатмак.
— Няма и да ме видиш — рече полковник Аурелиано Буендия. — Обуй си обувките и ми помогни да свършим с тая лайняна война.
Като го каза, и през ум не му минаваше, че по-лесно е да се започне една война, отколкото да се свърши. Нужна му бе почти едногодишна кървава строгост, за да принуди правителството да предложи на бунтовниците благоприятни условия за мир, и още година, за да убеди своите привърженици в изгодата да ги приемат. Стигна до невъобразими крайности на жестокост, потушавайки бунтовете на собствените си офицери, които отказваха да празнуват победата, и накрая се опря на неприятелски сили, за да ги покори.
Никога не е бивал по-добър войн, отколкото тогава. Увереността, че най-сетне воюва за собственото си освобождение, а не за отвлечени идеали, за лозунги, които политиците могат да обърнат и тъй и иначе според обстоятелствата, му вдъхна буйно въодушевление. Полковник Херинелдо Маркес, който се бори за провала с такава убеденост и с такава преданост, с каквито преди се беше борил за победата, го упрекваше за ненужното му безразсъдство.
— Не се тревожи — усмихваше се той. — Да умреш е много по-трудно, отколкото човек си мисли.
В неговия случай бе вярно. Увереността, че денят му е насрочен, го облече в загадъчна неприкосновеност, в безсмъртие до определен срок, което го направи неуязвим за опасностите на войната и му позволи накрая да извоюва едно поражение, много по-трудно, много по-кърваво и скъпо, отколкото победата.
За почти двайсет години война полковник Аурелиано Буендия много пъти си бе в къщи, но вечното бързане да пристигне и замине, военната пищност, която го придружаваше навсякъде, чутовният полъх, който позлатяваше присъствието му и към който не остана безчувствена дори самата Урсула, накрая го превърнаха в чужд човек. Последния път, когато беше в Макондо и взе една къща за трите си държанки, в неговата собствена го видяха не повече от два-три пъти, когато смогна да приеме покани за обяд или вечеря. Ремедиос красивата и близнаците, родени в разгара на войната, едва го познаваха, Амаранта не успяваше да отъждестви образа на брата, който прекара юношеството си майсторейки златни рибки, с тоя на митическия войн, който бе поставил между себе си и останалото човечество триметрово разстояние. Но когато се чу за близостта на примирието и си рекоха, че той се завръща превърнат отново в човешко същество, изтръгнат най-сетне за сърцата на своите, семейните чувства, потънали от толкова време в летаргия, възкръснаха по-силни от всякога.
— Най-после — каза Урсула, — пак ще имаме мъж в къщи.
Първа Амаранта подозря, че са го изгубили завинаги. Седмица преди примирието, когато той влезе в къщата без свита, предшествуван от двама боси ординарци, които оставиха в пруста с бегониите сбруята на мулето и сандъка със стиховете — единствен остатък от някогашния му императорски багаж, — тя го видя да минава пред шивалнята и го повика. Полковник Аурелиано Буендия изглежда се затрудни да я познае.
— Аз съм Амаранта — Каза тя в добро настроение, щастлива от неговото завръщане, и му показа ръката с черната превръзка. — Гледай.