Тържеството трая само необходимото за поставянето на подписите време. Край грубата маса, сложена в средата на окърпена циркаджийска палатка, където насядаха делегатите, се събраха последните офицери, останали верни на полковник Аурелиано Буендия. Преди да вземе подписите, личният пратеник на президента на републиката се опита да прочете на глас протокола за предаването, ала полковник Аурелиано Буендия се възпротиви.
— Да не си губим времето с дребнавости — каза той и понечи да подпише документите, без да ги чете. Тогава един от неговите офицери строши сънотворното мълчание в палатката.
— Полковник — каза той, — молим ви да не бъдете първият, който ще подпише.
Полковник Аурелиано Буендия отстъпи. Когато документът обиколи цялата маса, сред една тъй ясна тишина, че биха могли да се разчетат подписите по скрибуцането на перото върху хартията, първото място все още стоеше празно. Полковник Аурелиано Буендия понечи да го запълни.
— Полковник — каза тогава друг от неговите офицери, — все още имате време да не се излагате.
Без да трепне, полковник Аурелиано Буендия подписа първото копие. Не беше доподписал последното, когато на вратата на палатката се появи бунтовнически офицер, повел за оглавника муле, натоварено с два сандъка. Въпреки невръстната си младост, той имаше суров вид и търпеливо изражение. Беше ковчежникът на революцията в областта на Макондо. Извършил бе мъчително седемдневно пътуване, влачейки примрялото от глад муле, за да стигне навреме за примирието. С влудяващо благоприличие той разтвори сандъците и занарежда върху масата, една по една, седемдесет и две златни тухли. Никой не помнеше за съществуването на това състояние. В безредието през последната година, когато главното командуване се разхвърча на парчета и революцията се изроди в кърваво съперничество между главатари, беше невъзможно да се установи някаква отговорност. Златото на бунта, отлято в блокчета, които после бяха покрити с печена кал, остана извън всякакъв надзор. Полковник Аурелиано Буендия накара да включат седемдесет и двете златни тухли в описа на предаваното имущество и закри тържеството, без да позволи речи. Слабоватият юноша тъй и си остана пред него, вперил в очите му спокойните си очи с жълтеникав цвят на сироп.
— Нещо друго? — запита го полковник Аурелиано Буендия.
Младият полковник стисна зъби.
— Разписката — каза той.
Полковник Аурелиано Буендия му я издаде собственоръчно. После взе чаша лимонада и парче сладкиш, раздавани от послушничките, и се оттегли в палатката, която му бяха приготвили, ако иска да почине. Там си свали ризата, приседна върху ръба на нара и в три и четвърт стреля с пистолета в йоденото кръгче, което неговият личен лекар му бе изрисувал на гърдите. В същия час в Макондо Урсула отхлупи тенджерата с мляко върху огъня, недоумявайки защо ли се бави толкова много да се подвари, и я намери пълна с червеи.
— Убили са Аурелиано! — възкликна тя.
Погледна към двора, подчинявайки се на една привичка на своята самота, и тогава видя Хосе-Аркадио Буендия, изквасен, тъжен от дъжда и много по-стар, отколкото когато умря.
— Убили са го предателски — уточни Урсула — и никой не е сторил милостта да му склопи очите.
Надвечер тя видя през сълзи стремливите и светещи портокаловоцветни кръгове, които прекосиха небето като хала, и си помисли, че това е знак на смъртта. Все още стоеше под кестена и хлипаше върху коленете на съпруга си, когато донесоха полковник Аурелиано Буендия в скоравеното от засъхналата кръв одеяло и с разтворени от гняв очи.
Беше вън от всякаква опасност. Куршумът бе следвал толкова чист полет, че лекарят провря през гръдта и извади откъм гърба натопена в йод връв.
— Това е върхът на моето изкуство — каза му той удовлетворен. — Тази е единствената точка, откъдето е могъл да мине куршум, без да нарани никакъв жизнен център.
Полковник Аурелиано Буендия се видя заобиколен от милозливи послушнички, които подемаха отчаяни псалми за вечния упокой на душата му, и тогава се разкая, че не е стрелял в небцето си — както бе предвидил да го стори — само и само за да надхитри предсказанието на Пилар Тернера.
— Да имах още власт — рече той на лекаря, — щях да накарам да ви разстрелят без съд и присъда. Не защото ми спасихте живота, а защото ме направихте смешен.
Неуспехът на смъртта за няколко часа му възвърна изгубената почит. Тъкмо които съчинила измишльотината, че продал войната за едно помещение, чиито стени били изградени от златни тухли, определиха опита за самоубийство като честна постъпка, а него провъзгласиха за мъченик. После, когато отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката, и най-свирепите му съперници се извървяха през стаята да го молят да не признавал условията на примирието и да вдигнел нова война. Къщата се напълни с подаръци за изглаждане на обидата. Трогнат от масовата подкрепа на някогашните си другари по оръжие, полковник Аурелиано Буендия не отписа възможността да им угоди. Напротив, по едно време изглеждаше така въодушевен от мисълта за нова война, че полковник Херинелдо Маркес помисли, че само чака повод да я провъзгласи. Повод наистина се намери, когато президентът на републиката отказа да отпусне военни пенсии на някогашните бойци, либерали и консерватори, докато всяко дело не бъдело проверено от нарочна комисия, а законът за отпускане на сумите — одобрен от Конгреса. „Това е безобразие — прогърмя полковник Аурелиано Буендия. — Че те ще умрат от старост, докато чакат пощата.“ За пръв път напусна люлеещия се стол, който Урсула му купи за оздравяването, и обикаляйки из спалнята, продиктува едно изрично послание до президента на републиката. В тая телеграма, която никога не се отпечата, той разобличаваше първото нарушение на Нерландския договор и заплашваше да обяви война до смърт, ако отпускането на пенсиите не бъде разрешено в петнайсетдневен срок. Толкова справедливо бе неговото становище, че то позволяваше да се очаква присъединяването дори на някогашните бойци-консерватори. Ала единственият отговор на правителството бе да усили военната стража, поставена пред вратата на къщата с предлог, че я охранява и да забрани всякакви посещения. Подобни мерки бяха взети из цялата страна спрямо други опасни главатари. Това бе толкова навременна, сурова и действена мярка, че два месеца след примирието, когато полковник Аурелиано Буендия бе изписан, неговите най-решителни подстрекатели бяха мъртви или изселени от отечеството, или погълна ти завинаги от администрацията.