Полковник Аурелиано Буендия напусна стаята през декември и беше достатъчно да хвърли само един поглед из пруста, за да не помисли вече за война. С една жизненост, която изглеждаше невъзможна за годините й, Урсула отново бе подмладила къщата.
— Сега ще видят коя съм — рече тя, когато узна, че синът й ще живее. — Няма да има по-хубава къща, нито по-отворена за цял свят от тая лудница.
Накара да я измият и боядисат, смени мебелите, възстанови градината и пося нови цветя и разтвори врати и прозорци да влезе чак в спалните ослепителната яснота на лятото. Възвести края на многобройните застигащи се жалейки, а тя самата подмени старите строги костюми с младежки дрехи. Музиката на пианолата отново развесели къщата. Като я чу, Амаранта си спомни за Пиетро Креспи, за здрачната му гардения, за неговия лавандулов мирис и в дъното на повяхналото й сърце разцъфна една чиста, пречистена от времето злоба. Един подиробед, мъчейки се да сложи в ред стаята, Урсула поиска помощ от войниците, които охраняваха къщата. Младият началник на стражата даде позволение. Полека-лека Урсула им определяше нови и нови задачи. Канеше ги да се хранят, подаряваше им дрехи и обувки и ги учеше да четат и пишат. Когато правителството прекрати охраняването, един от тях остана да живее в къщата и служи дълги години. На Нова година, влуден от презрението на Ремедиос красивата, младият началник на стражата осъмна мъртъв от любов под нейния прозорец.
След години, на смъртен одър, Аурелиано Втори щеше да си спомни юнския дъждовен подиробед, когато влезе в спалнята да види първия си син. Макар немощен и ревльо, без никаква черта на Буендия, бащата не се замисли какво име да му сложи.
— Хосе-Аркадио ще се казва — рече той.
Фернанда дел Карпио, красивата жена, за която се бе оженил предната година, одобри. Урсула, обратно, не можа да скрие едно смътно чувство на тревога. В дългата история на семейството упоритото повтаряне на имената й беше позволило да извади заключения, които й се струваха неотменни. Докато Аурелиановци биваха усамотени, ала с бистър ум, Хосе-Аркадиовците биваха поривисти и предприемчиви, но белязани от някакъв трагичен знак. Единствените случаи, невъзможни за подреждане, бяха Хосе-Аркадио Втори и Аурелиано Втори. Бяха толкова палави и толкова си приличаха, че и самата Санта София де ла Пиедад не можеше да ги разпознава. В деня на кръщението Амаранта им сложи гривни със съответните имена и ги облече в разноцветни дрехи, белязани с началните букви на всеки един, но когато тръгнаха на училище, намислиха да си разменят дрехите и гривните и да си казват те самите с разменени имена. Даскал Мелчор Ескалона, свикнал да познава Хосе-Аркадио по зелената риза, изгуби и ума и дума, когато откри, че последният носи гривната на Аурелиано Втори, въпреки че ризата му беше бяла и гривната белязана с името на Хосе-Аркадио Втори. Оттогава не се знаеше с положителност кой е единият и кой другият. Дори когато пораснаха и животът ги направи различни, Урсула продължаваше да се пита дали самите те не са допуснали грешка в някой момент от своята заплетена игра на заблуждения и не са останали разменени завинаги. До началото на юношеството те бяха две еднакво действуващи устройства. Събуждаха се по едно и също време, в един и същи час им се дохождаше по нужда, страдаха от едни и същи здравни смущения и дори сънуваха едни и същи работи. В къщи, където смятаха, че те съгласуват постъпките си от просто желание да объркат другите, никой не проумя истината до деня, в който Санта София де ла Пиедад даде на единия чаша лимонада и той забави повече да я опита, отколкото другия да каже, че й липсвало захар. Санта София де ла Пиедад, която наистина бе забравила да тури захар в лимонадата, разправи за това на Урсула.