— Здравей — рече Аурелиано Втори.
— Здравей, младежо — рече Мелкиадес.
Оттогава насетне, години наред, те се виждаха почти всеки подиробед. Мелкиадес му приказваше за света, мъчеше се да му вдъхне древната си мъдрост, ала отказа да преведе ръкописите.
— Никой не трябва да узнае смисъла им, преди да са навършили сто години — обясни той.
Аурелиано Втори запази завинаги тайната на онези свиждания. Веднъж почувствува, че неговият съкровен свят рухва, защото Урсула влезе тъкмо в мига, когато Мелкиадес беше в стаята. Но тя не го видя.
— С кого приказваш? — запита го тя.
— С никого — каза Аурелиано Втори.
— Дядо ти беше такъв — каза Урсула. — И той си приказваше самичък.
Хосе-Аркадио Втори бе задоволил измамното си желание да види разстрел. За цял живот щеше да помни мъртвешки бледото лумване на шестте едновременни изстрела и ехото на гърмежа, което се разтроши по планините, и тъжната усмивка, и изумените очи на разстреляния, който тъй си и остана изправен, а ризата му се подмокряше в кръв, и все тъй усмихващ се дори когато го развързаха от стълба и го набутаха в пълен с вар сандък. „Жив е — помисли си той. — Жив ще го заровят.“ Това му направи такова впечатление, че оттогава намрази военните учения и войната не заради изпълненията на присъдите, а заради ужасяващия обичай да погребват живи разстреляните. Тогава никой не узна по кое време взе да бие камбаната на звънарната и да помага в богослужението на отец Антонио-Исабел, наследник на Зверчето, и да отглежда петли за бой в попския двор. Когато полковник Херинелдо Маркес узна, скара му се, задето учел отхвърлени от либералите поминъци.
— Там е работата — отговори той, — че аз, струва ми се, излязох консерватор.
Вярваше го, сякаш беше някакво решение на съдбата. Полковник Херинелдо Маркес, възмутен, разправи на Урсула:
— По-хубаво — одобри тя. — Дано поп се хване, та най-сетне господ да влезе в тая къща.
Съвсем наскоро се разчу, че отец Антонио-Исабел го подготвял за първо причестяване. Учеше го на катехизиса, докато бръснеше шиите на петлите. Обясняваше му с прости примери, докато слагаше квачките в полозите им, как на господа-бога на втория ден от сътворението му хрумнало пилетата да се образуват вътре в яйцата. Още оттогава енорийският свещеник проявяваше първите признаци на старческото безумие, което го доведе да каже след години, че навярно дяволът е спечелил бунта срещу господа и че тъкмо той седи на престола небесен, без да разкрива истинската си самоличност, за да улавя непредпазливците. Кален от дързостта на своя наставник, за няколко месеца Хосе-Аркадио стана толкова вещ в богословските шашми за объркване на лукавия, колкото и сръчен в хитрините на боя с петли. Амаранта му уши приличен ленен костюм с вратовръзка, купи му чифт бели обувки и изписа с позлатени букви неговото име върху панделката на голямата свещ. Две нощи преди първото причастие отец Антонио-Исабел се заключваше с него в ризницата да го изповядва с помощта на един речник на греховете. Беше толкова дълъг поменик, че престарелият енорийски свещеник, навикнал да си ляга в шест, заспиваше на стола, преди да свърши. Разпитът бе за Хосе-Аркадио Втори цяло откровение. Не се изненада, че отецът го пита дали бил вършил лоши работи с жена, и честно отговори „не“, ала се обърка при въпроса, дали ги бил вършил с животни. В първия майски петък той се причести, измъчван от любопитство. По-късно зададе въпроса на Петронио, болния клисар, който живееше в звънарната и който, според хорските приказки, се хранел с прилепи, и Петронио му отговори: „Има покварени християни, които си вършат работата с магарици.“ Хосе-Аркадио Втори продължи да проявява такова любопитство, поиска толкова обяснения, че Петронио изгуби търпение.
— Аз ходя вторник нощем — призна. — Ако обещаеш да не казваш никому, другия вторник ще те заведа.
Следващия вторник наистина Петронио слезе от кулата с дървена пейчица, която дотогава никой не узна за какво служеше, и заведе Хосе-Аркадио Втори в близката овощна градина. Момчето толкова се увлече по ония нощни набези, че мина много време, преди да го видят в дюкяна на Катарино.
— Да ги носиш другаде тия петли — заповяда му Урсула първия път, когато го видя да влиза с напетите си бойни птици. — Петлите вече донесоха прекалено много горчилки на тая къща, че да вземеш сега и ти да ни носиш още.