— Пести сега — казваше Урсула на зашеметения си правнук. — Тая сполука няма да ти трае цял живот.
Но Аурелиано Втори не й обръщаше внимание. Колкото повече шампанско отпушваше да облива приятелите си, толкова по-лудешки раждаха животните му и толкова по се убеждаваше, че добрата му звезда не зависи от неговото поведение, а от влиянието на Петра Котес, държанката му, чиято любов имаше добродетелта да влудява природата. Беше толкова убеден, че този именно е произходът на неговото състояние, че никога не държеше Петра Котес далече от стадата си и дори когато се ожени и завъди деца, продължаваше да живее при нея със съгласието на Фернанда. Як, огромен като дядовците си, но с една наслада от живота и неотразима привлекателност, които онези нямаха, Аурелиано Втори едва смогваше да наглежда добитъка си. Стигаше му само да заведе Петра Котес в развъдниците и да я поразходи на кон из земите си, и всяко белязано с неговото желязо животно рухваше пред непоправимата чума на плодовитостта.
Както всички хубави неща, които им се случиха през техния дълъг живот, онова прекомерно богатство водеше началото си от случайността. До края на войните Петра Котес се издържаше все от томболите, а Аурелиано Втори се изхитряваше да ограбва от време на време касичките на Урсула. Двамата образуваха лекомислена двойка без други грижи, освен да лягат всяка вечер заедно, дори на забранени дати, и да си играят в леглото чак до разсъмване.
— Тази жена е твоята гибел — викаше Урсула на правнука, когато го виждаше да влиза в къщи като лунатик. — Толкова ти е взела ума, че някой ден ще те видя да се превиваш от болки с жаба, навряна в търбуха ти.
Хосе-Аркадио Втори, който се забави дълго време, докато открие, че е изместен, не проумяваше страстта на брат си. Помнеше Петра Котес като обикновена жена, по-скоро мързелива в леглото и напълно лишена от средства за любов. Глух към воплите на Урсула и подигравките на брат си, Аурелиано Втори тогава мислеше само как да хване някоя служба, която да му позволи да издържа една къща за Петра, и някоя нощ да умре там заедно с нея и в нейните обятия. Когато полковник Аурелиано Буендия пак отвори работилницата, най-сетне съблазнен от мирните чаровности на старостта, Аурелиано Втори помисли, че ще бъде не лоша сделка да се посвети да прави златни рибки. Много часове прекара той в горещата стаичка да гледа как коравите метални пластинки, обработвани от полковника с невъобразимото търпение на разочарованието, полека-лека се превръщаха в златисти люспи. Занаятът му се видя толкова къртовски, а споменът за Петра Котес бе тъй упорит и настоятелен, че след три седмици той изчезна от работилницата. По него време на Петра Котес й щукна да разиграва томбола със зайци. Те се множаха и ставаха големи с такава бързина, че едва стигаше времето да разпродава номерата от томболата. Отначало Аурелиано Втори не забеляза обезпокояващите размери на плодовитостта. Ала една нощ, когато вече никой в селището не искаше и да чуе да се приказва за томболи със зайци, той усети някакъв трясък по стената откъм двора.
Не можаха да заспят, измъчвани от тупурдията на животните. На разсъмване Аурелиано Втори отвори вратата и видя двора осеян със зайци, сини в блясъка на зората. Петра Котес, примряла от смях, не устоя на изкушението да си направи една шега.
— Тия са се окотили снощи — каза тя.
— Ужас! — извика той. — Защо не опиташ с крави?
След няколко дни, мъчейки се да отводни двора, Петра Котес смени зайците с крава, която подир два месеца отели три близнета. Така започна. Изневиделица Аурелиано Втори стана стопанин на земи и добитък и едва смогваше да разширява преливащите конюшни и кочини. Беше някакво безумно процъфтяване, от което него самия го напушваше смях и само можеше да заема чудати становища, за да развихря доброто си настроение.
— Дръпнете се, крави, че животът е кратък — викаше той.
Урсула се питаше в какви ли бъркотии се е наврял, дали не обира, дали не е станал и конекрадец, и всеки път, щом го видеше да отпушва шампанско, просто заради удоволствието да си изсипе пяната върху главата, се развикваше и го упрекваше за прахосничеството. Толкова му досаждаше, че един ден, когато Аурелиано Втори осъмна във великолепно настроение, появи се с един сандък пари, с консервена кутия с лепило и четка и пеейки с цяло гърло старите песни на Франсиско Човека, облепи къщата и отвътре, и отвън, и отгоре до долу с банкноти по едно песо. Старинната огромна къща, боядисвана в бяло още от времената, когато донесоха пианолата, доби двусмисления вид на джамия. Сред врявата на семейството, шумното възмущение на Урсула, ликуването на народа, който препълни улицата, за да гледа възхвалата на прахосничеството, Аурелиано Втори дооблепи фасадата и кухнята, включително клозетите и спалните, и излишните банкноти хвърли на двора.