— Сега — рече той накрая — надявам се, че никой в тая къща няма вече да ми приказва за пари.
Така и стана. Урсула накара да махнат банкнотите, полепнали по големите люспи вар, и пак боядиса къщата в бяло. „Господи — умоляваше тя. — Направи ни толкова бедни, каквито бяхме при основаването на селището, та да не стане тъй, че в другия живот да ни го изкараш за това разсипничество.“ Молбите й бяха чути в обратен смисъл. Наистина, един от работниците, които отлепяха банкнотите, от невнимание се препъна в огромен гипсов свети Йосиф, който някой бе оставил в къщата през последните години на войната, и кухият образ се пръсна на парчета върху пода. Беше претъпкан със златни пари. Никой не помнеше кой е занесъл оня светия в естествен размер.
— Донесоха го трима мъже — обясни Амаранта. — Помолиха ме да го пазим, докато отминел дъждът, и аз им казах да го сложат ей там, в ъгъла, където никой няма да се спъва в него, и там го сложиха много внимателно, и там си стоеше оттогава, защото никога вече не го потърсиха.
В последно време Урсула му бе поставила свещи и се беше просвала пред него, без да подозира, че вместо светец обожава почти двеста килограма злато. Късното потвърждение на неволното й езичество утежни нейната безутешност. Изплю се върху страхотния куп монети, набута ги в три брезентови чувала, зарови ги на скришно място и зачака рано или късно тримата непознати да дойдат да си ги поискат. Много по-късно, в трудните години на своята грохналост, Урсула обичаше да се меси в разговорите на многобройните пътници, които тогава минаваха през къщата, и ги питаше дали през войната не са оставяли там един гипсов свети Йосиф да го пазят, докато отминел дъждът.
Тия произшествия, които така списваха Урсула, бяха нещо обикновено по онова време. Макондо плуваше в някакво чудно преуспяване. Къщите от кал и тръстика на основателите бяха заменени от тухлени постройки с дървени и циментови подове, които правеха по-търпима задушната горещина в два часа след пладне. От някогашното село на Хосе-Аркадио Буендия бяха останали само прашните бадемови дървета, предопределени да издържат срещу най-суровите обстоятелства, и реката с прозирни води, чиито предисторически камъни бяха направени на пух и прах от полуделите каменарски чукове на Хосе-Аркадио Втори, когато се хвана да разчисти коритото и да установи плавателна служба. Това беше безумна мечта, сравнима само с тия на неговия прадядо, защото каменливото корито и многобройните пречки по течението не позволяваха движението от самото Макондо чак до морето. Но Хосе-Аркадио Втори, в непредвиден прилив на дързост, се запъна да осъществи замисъла. Дотогава не бе проявявал никакво въображение. Извън оскъдното му приключение с Петра Котес, никога не бяха го виждали с жена. Урсула го имаше за най-заспалото същество, което бе дало семейството в цялата си история, неспособен да се отличи дори като алармаджия в боевете с петли, когато полковник Аурелиано Буендия му разказа историята за испанския галеон, заседнал на дванайсет километра от морето, чиито овъглени ребра видял той самият през войната. Разказът, който на толкова хора в продължение на толкова време се струваше фантастичен, бе цяло разкритие за Хосе-Аркадио Втори. Чрез търг продаде петлите си на най-изгодния купувач, набра хора и закупи сечива, и се захвана с необичайното начинание да троши камъни, да копае канали, да чисти подводни скали и дори да изравнява водопади.
— Вече наизуст го знам това! — викаше Урсула. — Сякаш времето се върти в кръг и сме се върнали в началото.
Когато сметна, че реката е плавателна, Хосе-Аркадио Втори направи пред брат си подробно изложение на своите кроежи и последният му даде парите, необходими за начинанието. И той изчезна за дълго време. Бяха казали, че проектът му бил само шашма, за да се измете с братовите си пари, когато се разпространи вестта, че някакъв чудноват кораб приближавал към селището. Жителите на Макондо, които вече не помнеха безмерните начинания на Хосе-Аркадио Буендия, се спуснаха към брега и със смаяни от неверие очи видяха да пристига първият и последният параход, който някога е спирал в селището. Не беше нищо друго, освен сал от дънери, влачен посредством дебели въжа от двайсет мъже, които крачеха по брега. На носа, с блясък на задоволство в погледа, Хосе-Аркадио Втори ръководеше прахосническата маневра. Заедно с него пристигаше група разкошни матрони, които се пазеха от палещото слънце с ярки чадърчета и на раменете си имаха скъпоценни копринени кърпи, и цветни мазила по лицата, и естествени цветя в косите, и златни змии на ръцете, и диаманти по зъбите. Салът от дънери бе единственото превозно средство, което Хосе-Аркадио Втори можа да изкачи до Макондо, и то само веднъж, ала никога не призна провала на своето начинание и провъзгласи подвига си за победа на волята. Даде добросъвестна сметка на брат си и съвсем скоро пак затъна в катадневието на петлите. Единственото, което остана от онова несретно безразсъдство, бе повеят на обновление, който донесоха матроните от Франция, чието прекрасно изкуство промени привичните начини на любовта и чийто усет за обществено благосъстояние срина неподходящия дюкян на Катарино и преобрази улицата в базар с японски фенерчета и носталгични латерни. Те именно бяха учредителките на кървавия карнавал, който потопи Макондо в тридневно безумие и чиято единствена трайна последица бе тая, че даде на Аурелиано Втори възможност да се запознае с Фернанда дел Карпио.