Ремедиос красивата бе провъзгласена за царица. Урсула, която изтръпваше пред обезпокояващата красота на правнучката, не можа да попречи на избора. Дотогава беше успявала да не й дава възможност да излиза на улицата, освен да отиде на литургия с Амаранта, но я задължаваше да си покрива лицето с черно було. По-неблагочестивите мъже, които се предрешваха като попове, за да отслужват богоскверни литургии в дюкяна на Катарино, отиваха на черква с единственото намерение да зърнат, макар и за миг, лицето на Ремедиос красивата, за чиято легендарна хубост се приказваше с възторг, преливащ в свещен ужас из целия край на тресавището. Много време мина преди това да им се отдаде, и щеше да е по-добре за тях, ако случаят никога не им го беше позволил, защото повече никога не можаха да си възвърнат блаженството на съня. Мъжът, който го постигна, един другоземец, завинаги изгуби спокойствие, у плете се в подвижните пясъци на гнусотията и низостта и след години бе разкъсан от нощния влак, както бил заспал върху релсите. Щом го видяха в черквата, с плюшена зелена дреха и везано елече, никой не се усъмни, че той идва от много далече, може би от някой затънтен град във вътрешността, привлечен от магическата омая на Ремедиос красивата. Беше толкова хубав, толкова напет и улегнал, с толкова прилягащо му достолепие, че Пиетро Креспи край него би изглеждал недоносче, и мнозина жени промърмориха сред злъчни усмивки, че тъкмо той заслужава булото. Не се сдружи с никого в Макондо. Появяваше се на разсъмване в неделя като приказен принц, на кон със сребърни стремена и кадифени покривала, и напускаше селището след богослужение.
Такава беше властта на неговото присъствие, че още от първия път, когато го видяха в църквата, всички решиха, че между него и Ремедиос красивата се е подхванал мълчалив и напрегнат двубой, един таен договор, безвъзвратно предизвикателство, чиято върховна точка може да бъде не само любовта, но и смъртта. На шестата неделя кавалерът се появи с жълта роза в ръката. Изслуша службата прав, както правеше винаги, и накрая препречи пътя на Ремедиос красивата и й предложи самотната роза. Тя я прие с естествено движение, сякаш бе подготвена за онази почит, и тогава за миг откри лице и благодари с усмивка. Това бе всичко, което стори. Ала не само за кавалера, но и за всички мъже, които имаха нещастното предимство да го изживеят, това беше един вечен миг.
Оттогава кавалерът настаняваше духовата музика до прозореца на Ремедиос красивата и тъй понякога — до зори. Аурелиано Втори бе единственият, който изпита сърдечно съчувствие към него, и се помъчи да прекърши постоянството му.
— Не си губете времето — каза му той една вечер. — Жените в тая къща са по-лоши и от магарици.
Предложи му своята дружба, покани го да се изкъпе в шампанско, опита се да го накара да разбере, че жените от неговото семейство имат кремъчни утроби, но не успя да уязви упорството му. Раздразнен от нескончаемите музикални нощи, полковник Аурелиано Буендия го заплаши, че ще изцерял унинието му с пистолетни изстрели. Нищо не го разубеди, освен неговото собствено и жалко състояние на разкапаност. От спретнат и безупречен, стана размъкнат и парцалив. Носеха се слухове, че бил зарязал власт и богатство в далечното си отечество, макар всъщност да не се узна никога неговият произход. Стана кавгаджия, лавкаджийска драка и осъмна отъркалян в собствените си изпражнения в дюкяна на Катарино. Най-тъжното в неговата драма бе, че Ремедиос красивата не го погледна дори когато той се появяваше в църквата, облечен като принц. Прие жълтата роза без ни най-малка злоба, по-скоро развеселена от своенравието на постъпката, и повдигна булото си, за да види по-добре неговото лице, а не да му покаже своето.