Отначало Фернанда не говореше за своето семейство, но с течение на времето взе да идеализира баща си. Говореше за него на масата, че бил изключително същество, което се отказало от всякакъв вид суетност, и се превръщало в светец. Аурелиано Втори, изненадан от неуместното възвеличаване на тъста, не устоя на изкушението да подхвърли малки подигравки зад гърба на съпругата си. Останалите от семейството последваха примера. Самата Урсула, която бе крайно ревностна относно семейното благозвучие и която скришом страдаше от домашните търкания, по някой път си позволи да каже, че на малкия праправнук бъдещето на папа му било сигурно, защото бил „внук на светия и син на царица и конекрадец“. Въпреки онова усмихващо се съзаклятие, децата привикнаха да мислят за дядото като за легендарно същество, което им преписва благочестиви стихове в писмата и им праща всяка Коледа сандък с подаръци, който едва се побираше през входната врата. Всъщност това бяха последните отпадъци от господарското наследство. С тях в спалнята на децата построиха олтар със светци в естествен размер, чиито стъклени очи им придаваха обезпокояващо жива привидност и чиито сукнени, художествено извезани дрехи бяха по-хубави, отколкото някога е носил някой обитател на Макондо. Полека-лека погребалното великолепие на старинноледената грамадна къща се пренесе в светлия дом на Буендиовци. „Вече ни пратиха цялото семейно гробище — подхвърли веднъж Аурелиано Втори. — Липсват само върбите и надгробните плочи.“ Макар че в сандъците никога не дойде нещо, което да послужи на децата да играят, те прекарваха годината в очакване на декември, защото в края на краищата неподходящите и винаги непредвидени играчки съставляваха новост в къщата. За десетата Коледа, когато вече малкият Хосе-Аркадио се готвеше да отпътува за еминарията, огромният сандък на дядото пристигна по-рано, отколкото предишните години, много добре закован и непромокаемо залят със смола и отправен с обичайния надпис с готически букви до многоуважаемата сеньора доня Фернанда дел Карпио де Буендия. Докато тя четеше писмото в спалнята, децата побързаха да отворят сандъка. Подпомогнати както обикновено от Аурелиано Втори, изстъргаха печатите от смола, отковаха капака, извадиха предпазните дървени стърготини и намериха вътре дълъг оловен ковчег, затворен с медни болтове. Аурелиано Втори махна осемте болта пред нетърпеливостта на децата и едва смогна да извика и ги отдръпне, когато вдигна оловния похлупак и видя дон Фернандо, облечен в черно и с разпятие на гърдите, с разпукната от вонливи изригвания кожа и варящ се на бавен огън в пенлив и бълбукащ бульон от живи бисери.
Малко след раждането на момичето се оповести неочакваният юбилей на полковник Аурелиано Буендия, разпореден от правителството за отпразнуване на още една годишнина от Нерландския договор. Това бе толкова непоследователно спрямо официалната политика решение, че полковникът се произнесе яростно срещу него и отхвърли чествуването. „За пръв път чувам думата юбилей — казваше той. — Но каквото и да означава, тя не може да бъде нищо друго, освен подигравка.“ Тясната златарска работилница се изпълни с пратеници. Отново дойдоха, много по-стари и много по-тържествени, адвокатите в тъмни костюми, които някога кръжаха сякаш гарвани около полковника. Щом ги видя да се появяват, както някога идваха да забатачват войната, той не можа да понесе цинизма на техните славословия. Заповяда им да го оставят на мира, настоя, че той не е стожер на нацията, както те казваха, а занаятчия без спомени, чиято единствена мечта е да умре от умора в забравата и беднотията на своите златни рибки. Онова, което най-много го възмути, бе известието, че самият президент на републиката мислел да присъствува на тържествата в Макондо, за да му окачи Ордена за заслуги. Полковник Аурелиано Буендия поръча да му кажат, дума по дума, че очаквал с истинско нетърпение тая закъсняла, но заслужена възможност да му тегли куршума, не за да се разплати с него заради своеволията и отживелиците на управата му, а заради неуважението към един старец, който не прави зло никому. С такава пламенност произнесе заплахата, че президентът на републиката отмени пътуването в последния час и му прати ордена с личен представител. Полковник Херинелдо Маркес, обсаден с всестранен натиск, напусна леглото си на паралитик, за да предума някогашния си другар по оръжие. Когато последният видя да се появява столът-люлка, носен от четирима мъже, и видя, седнал на него сред големите възглавници, приятеля, който сподели неговите победи и неволи още от младини, не се усъмни нито миг, че той прави това усилие, за да му изрази своето единомислие. Но когато узна истинското намерение на неговото посещение, накара да го изнесат от работилницата.