— Ей го там — смогна да обясни — ужасна работа, сякаш печка влачи селище.
В този момент населението потръпна от някакво изсвирване с ужасяващи отеквания и необикновено пъхтящо дихание. Предните седмици бяха видели групите, които прокараха релси и траверси, и никой не им обърна внимание, защото помислиха, че са някаква нова дяволия на циганите, които се връщат със своето стогодишно и вече изложило се надувай и дрънкай пищялки и хлопки, и разтръбили превъзходствата на кой знае какво мърляво мазило на дълбокомъдрите омърляни мислители от Месопотамия. Но когато се съвзеха от объркването, поради свиренията и пъхтенията, всички жители се втурнаха на улицата и видяха Аурелиано Тъжни да маха с ръка от локомотива и омаяни видяха окичения с цветя влак, който пристигаше за пръв път, с осем месеца закъснение. Невинният жълт влак, който щеше да занесе в Макондо толкова неизвестности и очевидности, и толкова хвалби и неволи, и толкова промени, бедствия и носталгии.
Заслепени от толкова и тъй чудни изобретения, хората от Макондо не знаеха кое по-напред и колко ги удивляваше. Стояха до късна доба да съзерцават бледите електрически крушки, захранвани от електростанцията, която докара Аурелиано Тъжни при второто си пътуване с влака, и с чието завладяващо бум-бум-бум им струваше време и усилия да привикнат. Възмутиха се от живите образи, които процъфтяващият търговец Бруно Креспи прожектираше в театъра с гишета-лъвски уста, защото мъртвият и погребан в един филм герой, за чието нещастие се изляха печални сълзи, се появи отново, и то превърнат на арабин, в следващия филм. Публиката, която плащаше по две сентаво, за да споделя превратностите на героите, не можа да понесе оная нечувана подигравка и изпотроши столовете. Кметът, по настояване на дон Бруно Креспи, обясни с разпоредба, че киното е машина за измама, която не заслужава страстните излияния на публиката. При обезсърчителното обяснение мнозина прецениха, че са били жертва на нова пищна циганска работа и решиха да не ходят повече на кино, считайки, че им стигат и собствените мъки, та да плачат заради престорени неволи на въображаеми същества. Нещо подобно се случи с грамофоните с фуния, които веселите матрони от Франция донесоха в замяна на старомодните латерни и които за известно време тъй дълбоко засегнаха интересите на духовата музика. Отначало любопитството умножи посетителите на забранената улица и дори се узна за уважавани госпожи, които се предрешвали като селяни, за да огледат отблизо новостта на грамофона, ала толкова и тъй отблизо го оглеждали, че съвсем скоро стигнали до заключението, че не било вълшебна мелничка, както всички мислеха и както матроните казваха, а механически трик, който не може да се сравнява с нещо тъй затрогващо, тъй човешко и тъй изпълнено с всекидневна истина, както една духова музика. Това бе толкова сериозно разочарование, че когато грамофоните си пробиха път и се навъдиха по един из всяка къща, все още не ги смятаха предмети за забавление на възрастните, а нещо, което по го бива да го изтърбушват децата. Обратно, когато някой от селището има възможност да потвърди суровата действителност на прокарания в железопътната гара телефон, който заради ръчката се считаше за първобитна разработка на грамофона, дори най-недоверчивите се объркваха. Сякаш господ бе решил да постави на изпитание всякаква способност за учудване и да държи обитателите на Макондо в постоянно люшкане между шумната радост и разочарованието, съмнението и разкритието до такава крайност, че вече никой не можеше да знае съвсем положително къде са пределите на действителността. Това беше заплетена мешаница от истини и привидения, която сгърчи от нетърпение духа на Хосе-Аркадио Буендия под кестена и го принуди да ходи из цялата къща посред бял ден. Откак железницата бе официално открита и започна да пристига редовно всяка сряда в единадесет и се построи първата дървена гара с писалище, телефон и гише за продажба на билети, по улиците на Макондо почнаха да се мяркат мъже и жени, които разиграваха най-обикновени и прости обноски, но всъщност изглеждаха циркаджии. В селище, попарено от назиданието на циганите, нямаше добро бъдеще за ония еквилибристи на скитащата търговия, които с еднакво дебелоочие предлагаха свиреща тенджера и режим на живот за спасение на душата в седмия ден; но благодарение на ония, които се оставяха да бъдат убедени от умората, и на вечните непредпазливци те получаваха блестящи облаги. Сред тия ментарджийски създания, с панталони за езда и гамаши, с коркова шапка, очила в стоманени рамки, топазени очи и кожа на изящен петел, през една от многото среди пристигна в Макондо и обядва в къщата набитият и усмихнат мистър Хърбърт.