Бяха черни дни за полковник Аурелиано Буендия. Президентът на републиката му отправи съболезнователна телеграма, в която обещаваше изчерпателно обследване и отдаваше почит към мъртъвците. По негова заповед кметът се озова на погребението с четири траурни венеца, които понечи да сложи върху ковчезите, но полковникът ги сложи на улицата. След погребението написа и лично занесе свирепа телеграма до президента на републиката, която телеграфистът отказа да предаде. Тогава я обогати с думи с безподобна нападателност, пъхна я в плик и я пусна по пощата. Както му се бе случило при смъртта на неговата съпруга, както толкова пъти му се случи през войната със смъртта на най-добрите му приятели, не изпитваше чувство на мъка, а сляп и без посока бяс, изтощително безсилие. Стигна дотам, че разобличи съзаклятничеството на отец Антонио-Исабел, защото белязал синовете му с неизличима пепел; та да бъдат разпознати от техните неприятели. Грохналият свещеник, който вече не свързваше много добре мислите и почваше да плаши богомолците с най-безсмислени тълкувания, подхващани от амвона, се появи един следобед в къщата с голямата чаша, където приготвяше пепелта за пепеляна сряда, и се опита да намаже с нея цялото семейство, за да покаже, че се маха с вода. Ала уплахата от нещастието бе проникнала толкова дълбоко, че дори самата Фернанда не се поддаде на допита, и никога вече хората не видяха един Буендия, коленичил пред трапезана в пепеляна сряда.
Полковник Аурелиано Буендия дълго време не успя да възобнови спокойствието си. Изостави майсторенето на рибки и едва-едва хапваше и ходеше като лунатик из цялата къща, помъкнал одеялото и предъвкващ един глух бяс. Подир три месеца косата му бе пепелява, някогашният мустак със засукани краища струйна върху безцветните устни, но пък очите му отново бяха два горящи въглена, изплашили ония, които го видяха да се ражда, и карали някога столовете да се претъркулват само като ги погледне. В гнева на своето мъчение безполезно се опитваше да предизвика предзнаменованията, които изведоха младостта му по опасни пътеки чак до безутешната пустош на славата. Бе изгубен, залутан в чужда къща, където вече нищо и никой не събуждаше у него ни най-малък остатък от чувство. Веднъж отвори стаята на Мелкиадес, търсейки дирите от едно предхождащо войната минало и намери само развалините, боклука, куповете мръсотия, натрупани от толкова години запустение. По кориците на книгите, които никой не бе чел повторно, в старите пергаменти, размекнати от влагата, се ширеше мъртвешки бледа растителност, а из въздуха, някога най-чистият и светъл в къщата, се носеше непоносим мирис на гнили спомени. Една сутрин завари Урсула да плаче под кестена, върху коленете на мъртвия съпруг. Полковник Аурелиано Буендия беше единственият обитател на къщата, който не продължаваше да вижда могъщия старец, потиснат от половин век живот на открито. „Поздрави баща си!“ — каза му Урсула. Той спря за миг пред кестена и още веднъж се увери, че и онова празно пространство не събужда у него никаква обич.
— Какво казва? — попита той.
— Много е тъжен — отвърна Урсула, — защото мисли, че скоро ще умреш.
— Кажете му — усмихна се полковникът, — че човек не умира, когато трябва, а когато може.
Предзнаменованието на мъртвия баща разбута последния тлеещ въглен от надменност, останал в сърцето му, но той го сбърка с внезапно поду хване на сила. И затова обсипа с въпроси Урсула да му разкрие на кое място в двора са закопани златните пари, които намериха в гипсовия свети Йосиф. „Никога няма да узнаеш — рече му тя с твърдост, вдъхновена от старо назидание. — Някой ден — добави — ще се появи стопанинът на това богатство и само той ще може да го изрови.“ Никой не знаеше защо един човек, който винаги е бил с толкова широка ръка, бе започнал да ламти за пари с подобна жажда, и то не за скромните количества, които биха му стигнали да посрещне някоя належаща нужда, а за богатство с безумни размери, чието само споменаване потопи в море от учудване Аурелиано Втори. Старите съмишленици, до които прибягна, търсейки помощ, се изпокриха, за да не го приемат. По онова време го чуха да казва: „Единствената сегашна разлика между либерали и консерватори е, че либералите ходят да се черкуват в пет часа, а консерваторите в осем“ Обаче настоя с такова упорство, умоляваше по такъв начин, до такава степен скърши принципите си на достойнство, че оттук малко, оттам малко, промъкващ се навсякъде с потайна грижовност и безмилостно упорство, успя да събере за осем месеца повече пари, отколкото Урсула имаше заровени. Тогава посети болния полковник Херинелдо Маркес, който да му помогнел да вдигне всеобщата война.