Отглеждането на Хосе-Аркадио подпомогна Урсула в изнурителната задача да се държи в течение на най-незначителните промени в къщата. Когато разбираше, че Амаранта облича светците в спалнята, тя се преструваше, че учи детето да различава цветовете.
— Хайде да видим — казваше му тя, — разкажи ми с какъв цвят е облечен свети архангел Рафаил.
По този начин детето й даваше сведенията, които й отказваха очите, и много преди то да замине в семинарията, Урсула вече можеше да различава по направата различните цветове на дрехите върху светиите. Понякога ставаха непредвидени произшествия. Едно следпладне Амаранта везеше на пруста с бегониите и Урсула се препъна в нея.
— За бога — възропта Амаранта, — гледайте откъде вървите.
— Ами че тъкмо ти — каза Урсула — си седнала, където не трябва.
За нея това беше вярно. Но оня ден започна да проумява нещо, което никой не бе открил — че в течение на годината слънцето полека-лека недоловимо променя своето положение и ония, които сядаха в пруста, трябваше малко по малко да променят своето място, и то без да си дават сметка. — Оттогава насетне Урсула само трябваше да помни датата, за да знае точното място, където е седнала Амаранта. Макар че треперенето на ръцете й ставаше все по-доловимо и тя не можеше да се справя с тежестта на ходилата, никога другите не видяха дребничката й снага на толкова много места в едно и също време. Беше почти толкова грижлива, както някога, когато носеше върху гърба си цялата тежест на къщата. Обаче в непроницаемата самота на своята грохналост тя разполагаше с такова ясновидство да изследва и най-незначителните събития в семейството, че за пръв път видя истини, които нейните някогашни занимания не й бяха позволили да види. По времето, когато подготвяше Хосе-Аркадио за семинарията, вече бе преповторила безкрайно изчерпателно живота на къщата от основаването на Макондо и беше променила напълно мнението, което винаги бе имала за своите потомци. Осъзна, че полковник Аурелиано Буендия не бе изгубил обичта към семейството поради загрубяването от войната, както тя си мислеше по-преди, ами че никога не е обичал никого, дори и своята съпруга Ремедиос или неизброимите еднонощни жени, които минаха през живота му, и още по-малко — синовете си. Прозря, че той не бе вдигнал толкова войни от идеализъм, както всички вярваха, нито пък от умора се бе отказал от неизбежната победа, както всички вярваха, а че бе спечелил и загубил поради същата причина — от чиста и греховна надменност. Стигна до заключение, че оня син, за който живота си би дала, е просто негоден за обич мъж. Една нощ, когато беше в корема й, тя го чу да плаче. Това бе толкова ясно ридание, че Хосе-Аркадио Буендия се разбуди до нея и се зарадва при мисълта, че детето ще бъде коремоговорител. Други хора предрекоха, че ще бъде гадател. Тя пък потръпна от увереността, че онова дълбоко измучаване е пръв белег на страховитата свинска опашка, и се помоли богу да остави създанието да умре в корема й. Ала умствената яснота на нейната грохналост й позволи да види, и то не веднъж, че плачът на децата в корема на майката не е предвестие на коремоговорене, нито за гадателска способност, а безпогрешен знак на неспособност за обич. Онова обезценяване на образа на сина с един удар пробуди цялото състрадание, което му дължеше. Амаранта пък, чието коравосърдечие я плашеше, чиято съсредоточена горчивина я огорчаваше, в последното преразглеждане на нещата й се изясни като най-нежната жена, която някога е съществувала. И с жалостиво ясновидство проумя, че несправедливите измъчвания, на които бе подложила Пиетро Креспи, не бяха наложени от воля за мъст, както всички вярваха, нито пък бавното мъченичество, с което провали живота на полковник Херинелдо Маркес, е било определено от лошата злъч на нейната горчилка, както всички вярваха, а че и двете действия бяха борба до смърт между безмерна обич и непобедима подлост и накрая бе възтържествувал ирационалният страх, който Амаранта винаги бе изпитвала от собственото си измъчено сърце. По това време Урсула взе да споменава Ребека, да я възкресява с една стара обич, възбудена от късното покаяние и внезапното възхищение, след като бе разбрала, че само тя, Ребека, която никога не бе се хранила от нейното мляко, а от пръстта на земята и от варта по стените, която не бе носила в жилите си кръв от нейните жили, а непознатата кръв на непознатите, чиито кости все тъй похлопваха в гроба, Ребека, оная с нетърпеливото сърце, с необуздания корем, единствена беше имала необузданата смелост, която Урсула бе желала за своето племе.