— Ребека — казваше тя, опипвайки стените, — колко несправедливи сме били с тебе!
В къщата просто вярваха, че бълнува. Особено откак й щукна да ходи с вдигната дясна ръка като архангел Гавраил. Фернанда обаче си даде сметка, че има някакво слънце от ясновидство в тъмата на онова бълнуване: тъй като Урсула можеше да изрече без запъвания колко пари са били изхарчени в къщата през последната година. На Амаранта й хрумна подобна мисъл един ден, когато майка й поклащаше в кухнята тенджерата със супата, и отведнъж каза, без да знае, че я слушат, че мелничката за царевица, която купиха от първите цигани и която бе изчезнала още преди Хосе-Аркадио да обиколи шейсет и пет пъти света, е в дома на Пилар Тернера. Също почти стогодишна, ала непокътната и пъргава въпреки невъобразимата дебелина, която плашеше децата, както някога смехът й плашеше гълъбите, Пилар Тернера не се изненада от досещането на Урсула, защото нейният собствен опит започваше да й показва, че една зорка старост може да бъде по-налучкваща, отколкото предсказанията с карти.
Но когато Урсула си даде сметка, че не бе й стигнало време да заздрави призванието на Хосе-Аркадио, остави се да бъде замаяна от смайването. Взе да допуска грешки, мъчейки се да види с очи неща, които предусетът й позволяваше да види с по-голяма яснота. Една заран изсипа върху главата на детето съдържанието на мастилницата, вярвайки, че е цветна вода. Причини толкова бъркотии с инатенето да се пъха във всичко, че се почувствува разстроена от повеи на лошо настроение и правеше усилия да отхвърли мрачините, които най-сетне я оплитаха като някаква паяжена нощница. Тъкмо тогава й хрумна, че нейната тромавост не е първата победа на грохналостта и тъмнината, а грешка на времето. Мислеше, че преди, когато господ не правеше с месеците и годините същите клопки, които правеха турците, отмервайки ярд памучен перикал, нещата бяха различни. Сега не само децата растяха по-бърже, но дори и чувствата се изменяха другояче. Едва що Ремедиос красивата се бе изкачила духом и тялом на небето, и вече незачитащата никого Фернанда мънкаше по ъглите, че била отнесла чаршафите. Едва що бяха изстинали телата на Аурелиановците в гробовете и вече Аурелиано Втори отново бе подпалил къщата, пълна с пияни, които свиреха на акордеона и се обливаха в шампанско, сякаш не бяха умрели християни, а кучета, и сякаш онази лудница, която бе струвала толкова главоболия и толкова карамелови животинки, е предопределена да се превърне в пагубно бунище. Припомняйки си тези неща, докато стягаше сандъка на Хосе-Аркадио, Урсула се питаше дали не е за предпочитане да легне най-подир в гроба и да хвърлят земя отгоре й и питаше господа, без страх, дали наистина той вярва, че хората са направени от желязо, за да понасят толкова мъки и изтезания; и с това питане и питане полека-лека подбутваше собственото си умопомрачение и чувствуваше неудържимо желание да се отпусне и разплямпа като другоземец и да си позволи накрая един миг бунтовност — толкова пъти копнения и толкова пъти отлагания миг да пъхне примирението си в миша дупка и най-подир да се изхрачи на всичко и да измъкне от сърцето си безкрайните купища мръсни думи, които бе трябвало да преглъща в продължение на цял век от съобразявания.