— Татко, досега никога не си ни правил обяд — каза Маргарет и се опита гласът й да не издаде подозренията й.
— Просто искам да опитате това — каза той, а усмивката му започна да изчезва. — Вие сте моите опитни морски свинчета.
— Искаме да те питаме за някои неща — каза Маргарет, докато вдигаше лъжицата, но без да близва зелената каша.
— Майка ви се обади сутринта — каза баща им.
— Кога? — попита Маргарет с интерес.
— Точно преди малко. Предполагам, че сте били навън и не сте чули телефона.
— Какво каза? — попита Кейси, загледан в купичката пред себе си.
— Леля Елианор се оправя. Вече са я преместили от интензивното. Вероятно майка ви скоро ще може да се върне.
— Страхотно! — едновременно извикаха Маргарет и Кейси.
— Яжте! — нареди доктор Брюър и посочи купичките.
— Ами, ти няма ли също да си сипеш? — попита Кейси, въртейки лъжицата между пръстите си.
— Не — отвърна бързо баща им. — Вече ядох — той се надвеси с подпрени на масата ръце. Маргарет забеляза, че ранената му ръка е с нова превръзка.
— Татко, снощи… — започна тя. Но той я сряза:
— Яж, само яж! Опитай!
— Но какво е това? — запита Кейси с плачлив глас. — Не мирише добре.
— Мисля, че ще ви хареса на вкус — настоя нетърпеливо доктор Брюър. — Би трябвало да е много сладко.
Той ги гледаше съсредоточено и ги подканяше да ядат зеленото вещество.
Загледана в купичката с мистериозното вещество, Маргарет изведнъж замръзна от страх. Той е твърде настоятелен да ядем това, помисли си тя и хвърли поглед към брат си.
Той направо отчаяно настоява.
Преди никога не е правил обяд. Защо сега е направил?
И защо не ни каже какво е това?
Какво става, чудеше се тя. Физиономията на Кейси показваше, че той също се чуди.
Дали татко изпробва нещо върху нас? Дали това зелено вещество ще ни промени или ще ни навреди… или и на нас ще ни пораснат листа?
Какви щури мисли, осъзна Маргарет.
Но тя осъзна също, че е ужасена от това, с което баща им искаше да ги нахрани.
— Какво ви става на вас двамата? — нетърпеливо извика баща им. Той повдигна ръката си все едно че се храни. — Вземете лъжиците си! Хайде! Какво гледате!
Маргарет и Кейси взеха лъжиците и бръкнаха в гъстото зелено вещество. Но не вдигнаха лъжиците към устните си.
Не можеха.
— Яжте! Яжте! — изкрещя доктор Брюър, удряйки по масата със здравата си ръка. — Какво чакате? Яжте обяда си! Хайде! Яжте го!
Той не ни дава никакъв избор, замисли се Маргарет.
Ръката й трепереше, докато неохотно вдигаше лъжицата към устата си.
12
— Давай! Ще ти хареса — настоя доктор Брюър, надвесвайки се над масата.
Кейси гледаше как Маргарет вдига лъжицата към устните си.
Звънецът на вратата иззвъня.
— Кой ли може да е? — запита доктор Брюър доста ядосан заради прекъсването. — Веднага се връщам, деца — той се запъти тромаво към входното антре.
— Звънецът ни спаси — каза Маргарет и пусна лъжицата, която противно цопна в купичката.
— Това нещо е отвратително — прошепна Кейси. — Това е като храна за растения или нещо подобно. Гадост!
— Бързо… — каза Маргарет и скочи, грабвайки двете купички. — Помогни ми!
Двамата се втурнаха към мивката, издърпаха кофата за боклук и изсипаха купичките в нея. После отнесоха двете купички обратно на масата и ги сложиха до лъжиците.
— Да идем и да видим кой е дошъл — каза Кейси.
Двамата се шмугнаха в антрето точно когато през вратата влизаше мъж с черно куфарче и с кратко ръкостискане поздрави баща им. Мъжът беше с хубав тен, гола глава и големи сини слънчеви очила. Имаше кафяви мустаци и носеше морскосин костюм и червена раирана вратовръзка.
— Господин Мартинес! — възкликна баща им. — Каква… изненада!
— Това е старият шеф на татко от Политехниката — прошепна Маргарет на Кейси.
— Знам — раздразнено отвърна той.
— Преди няколко седмици казах, че ще дойда и ще проверя как върви работата ти — каза Мартинес, подушвайки въздуха по някаква неясна причина. — Уелингтън ме докара. Моята кола е на сервиз.
— Ами, аз не съм съвсем готов — запелтечи доктор Брюър. От мястото, където беше, Маргарет виждаше, че той очевидно не се чувства никак удобно. — Не очаквах никого. Искам да кажа… не мисля, че моментът е подходящ.
— Няма проблем. Само ще надникна — каза Мартинес и сложи ръка на рамото на доктор Брюър, за да го успокои. — Винаги съм се интересувал от работата ти. Знаеш това. И знаеш, че не беше моя идеята да те освободим. Съветът ме накара. Не ми дадоха избор. Но аз не съм се отказал от теб. Уверявам те. Хайде да видим докъде си стигнал!