— Сигурен съм. Бизнес като всеки друг. Трябва да си на върха. Мислех си да те наема за консултант за известно време.
— Знам ли. Закъсах със здравето. Съпругата и дъщеря ми се грижат за мен. Тя ще се върне у дома. Голямата ми дъщеря. Трябва да си почивам повече. Има професионалисти. Консултанти.
По хранителната индустрия. Струват скъпо, но в твоя случай идеята може да е добра.
— Знам, но си помисли, Вито. С удоволствие ще ти плащам. Дори няма да е необходимо да идваш тук. Аз ще идвам при теб два пъти седмично.
— Виждаш ми се свестен, Ник. И не беше нужно да ми казваш за миналото си. Ако кандидатстваше за готвач, щях да прочета препоръките ти. Договаряме се, ти идваш да приключим сделката, а моята единствена грижа е да получа чек. Ти обаче беше откровен с мен. Но искам да ти кажа, че трябва да си помисля.
— Не очаквам друго. И, Вито, цената?
— Да?
— Колко искаш? Вероятно ще мога да платя.
— Не те бива много за търговец.
— Познавам хубавото, когато го видя. Добре, помисли си. Но може ли една услуга?
— Каква?
— Не продавай ресторанта на друг, без да ми дадеш възможност отново да защитя бизнес офертата си. Дай ми този шанс.
Джера се втренчи изпитателно в него.
— Добре. Ще ти се обадя. А, и Ник?
— Да, Вито?
— Хареса ми, че не се заигра с Хана. Малката ми дъщеря. — Той кимна към чернокосата сервитьорка с тясната униформа. — В това отношение ти събра точки. Ще си помисля, Ник. Ще го обсъдя със семейството си. Ще ти се обадя.
Двамата стиснаха ръцете си.
— А сега имам един друг въпрос, Вито.
— Разбира се, синко. Какъв?
Ник се облегна назад и се усмихна.
30.
— Не знам, Ами.
Сакс наля черен чай и погледна озадачено майка си.
Бяха се върнали от прегледа — рентген и електрокардиограма за предстоящата след няколко дни операция — и седяха в слънчевата кухня на къщата на Амелия в Каръл Гардън. Роуз живееше и тук, и в собствената си къща на шест преки оттам. Когато трябваше да отиде на преглед, ѝ беше по-лесно да остане тук, тъй като лекарят ѝ и болницата, където щяха да ѝ поставят байпас, бяха наблизо. И щеше да се възстановява тук след операцията.
— Не знам за Ник. — Роуз взе сувенирната чаша от Нюйоркската полиция и добави мляко в чая си. Амелия допиваше кафето си от „Старбъкс“. Хладко, както го обичаше Ник. Тя го притопли и седна срещу Роуз.
— Появата му беше шок за мен. — Сакс се вгледа изпитателно в майка си, която беше с пола и блуза, чорапогащник и златна верижка на тънкия си врат. Както винаги, Роуз се беше издокарала за доктора, сякаш отиваше на църква. — Все още не съм сигурна какво да мисля.
— Как е изкарал там, в дранголника? — Роуз имаше чувство за хумор. Беше го развила на по-късен етап от живота си.
— Не говорихме за това. Нямаше причина. Вече нямаме нищо общо помежду си. Той е като непознат. Не говоря за лични неща с продавачки или с някого, когото срещна на улицата. Защо да говоря с него?
Амелия усети, че обяснява твърде много и говори твърде бързо. Роуз, изглежда, също забеляза това.
— Дано нещата за него се оправят — приключи разговора Сакс. — Трябва да отида пак при Линкълн. Не сме разследвали извършител като този досега.
— Домашен терорист ли е? Така пише във вестниците. И чу ли онзи репортаж по телевизията? Хората вече не се качват на ескалатори и асансьори. Един мъж получил инфаркт, докато изкачвал десет етажа в офис сграда в Среден Манхатън. Нямал доверие на асансьора.
— Не. Пропуснала съм го. Умрял ли е?
— Не.
Още една жертва на сметката на Неизвестния заподозрян 40.
— Какво искаш да взема за вечеря? Почакай. Сали ще идва ли?
— Тази вечер не. Ще играе бридж.
— Искаш ли да отидеш? Мога да те закарам до тях.
— Не. Не ми се ходи.
Амелия се замисли за времето, когато майка ѝ и баща ѝ бяха кралицата и кралят на кварталния бридж клуб. Какви времена бяха… Лееха се коктейли, половината пушеха като комини и играта за последните няколко ръце беше забавно абсурдна благодарение на безбожни стратегии, съчинени в алкохолно опиянение. (Амелия се радваше на тези нощни купони, защото можеше да се измъкне и да се мотае с другите хлапета в квартала и дори да се поразходи с колата или да спретне някоя гонка. По собствените си признания навремето Амелия Сакс беше лошо момиче.)
На вратата се позвъни. Тя се приближи и погледна през шпионката.