Аха.
Открехна вратата.
— Здравей — каза на Ник Карели. Гласът ѝ прозвуча предпазливо и той се усмихна нерешително.
— Минавах оттук и видях колата ти.
Амелия отстъпи назад в коридора. Той беше с черни джинси, светлосиня официална риза и морскосиньо спортно сако. За Ник Карели това беше издокарване. Носеше голяма пазарска торба и Сакс долови миризма на лук и чесън.
— Не мога да остана — каза той и ѝ подаде торбата. — Купих обяд за теб и за Роуз.
— Не се обади.
— Не. Бях наблизо. В един ресторант.
— Ами… — Сакс наведе глава. — Благодаря, но…
— Най-хубавата лазаня в града.
„Но“ не се отнасяше за храната. Амелия не беше сигурна накъде искаше да го насочи. Тя погледна торбата.
— Снощи направих пробив — заговори по-тихо Ник. — В папките, които ти ми даде. Открих следа. Човек, който, мисля, може да потвърди, че нямам нищо общо с кражбата.
— Наистина ли? Пише го в материалите от разследването? — Сакс не знаеше какво да каже. Неочакваната му поява я беше разтърсила.
— Но трябва да се разровя още. Сякаш отново съм ченге.
Амелия се намръщи.
— Ник, той замесен ли е?
— Не знам. Може би. Но както ти казах преди, използвам един приятел от училище, за да открие подробности. Той е свестен и няма криминално минало. Не е имал неприятности с властите.
— Радвам се, Ник. — Чертите на лицето ѝ омекнаха.
— Ам… Амелия, виж, майка ти тук ли е?
— Да — отговори след кратко мълчание Сакс.
— Може ли да ѝ кажа здрасти?
— Не съм сигурна, че идеята е добра. Казах ти, че тя не се чувства добре.
— Достатъчно добре съм, за да кажа здрасти, Ами — извика глас от коридора.
Те се обърнаха и видяха слабата, жилава фигура на Роуз в коридора, осветена в гръб от големите еркерни прозорци на отсрещната стена.
— Здравей, Роуз.
— Ник.
— Мамо…
— Донесъл си обяд?
— Само за вас двете. Аз не мога да остана.
— Ние не сме дами, които обядват — бавно каза Роуз и Амелия се запита дали майка ѝ ще предприеме атака, но Роуз добави:
— Ние сме дами, които вечерят. Ще го запазим за довечера. — Тя погледна емблемата на торбата. — „Виторио“. Знам го. Добър ресторант.
— Лазаня, телешко „Пиката“, салата и чеснови хлебчета.
Роуз пак погледна обемистата торба.
— Ей, Ник, къде са останалите петима, които ще дойдат да вечерят с нас?
Той се засмя. Амелия се опита да се усмихне.
— Ела в дневната. Имам сили да разговарям, но не мога да стоя права много дълго.
Роуз се обърна.
О, не! Поведението ѝ беше дяволски странно. Амелия въздъхна и ги последва в дневната. След това отиде в кухнята, сложи храната в хладилника и се зачуди дали да поднесе кафе на Ник, но реши, че ще отнеме много време, докато го направи и после изчака да изстине, за да е по вкуса му. Искаше посещението му да бъде кратко. Върна се и завари Роуз на нейния фотьойл, а Ник — на голяма възглавница пред дивана, сякаш сядането на мебел без облегалка на гърба свидетелстваше за краткотрайността на престоя му. Амелия остана права за момент, а после издърпа стол от масата, сложи го близо до майка си и седна. С изправени рамене, леко приведена напред. Зачуди се какво би казала за позата ѝ и за посланията, които изпраща, приятелката ѝ от Калифорния Катрин Данс, следовател с умения за анализ на езика на тялото.
— Ами ми каза за брат ти и че ти си поел отговорността за престъплението. Че се опитваш да докажеш невинността си.
Роуз никога не пазеше в тайна историите, които ѝ бяха разказали. Амелия често си мислеше колко е хубаво, че майка ѝ общо взето не е запозната със социалните мрежи. Роуз щеше да бъде източник на милиони слухове, разпространяващи се в интернет.
— Точно така. Открих няколко следи. Надявам се да успея. Може и да не стане, но пак ще продължа да се опитвам. Роуз, Амелия ми каза, че от време на време живееш при нея. Затова дойдох тук днес, не само за да донеса обяд. Искам да ви се извиня. И на двете.
Роуз се втренчи в очите му, но Ник не извърна поглед. Амелия си помисли, че той е олицетворение на спокойствието, човек, който най-после признава нещо тежко и болезнено и му олеква.
— Най-трудното, което съм правил, беше да прекъсна връзката си с Амелия… и с теб. Да не ви кажа истината за Дони. Не можех обаче да рискувам да се разчуе, че той е бил замесен, не аз. Амелия може да ти разкаже подробностите, ако искаш, но дълбоко в душата си знам, че човекът, с когото се е забъркал Дони, водачът на бандата, щеше да го убие, ако не бях поел вината. Фактически нямаше доказателства срещу мен. Страхувах се, че ако кажа на някого какво се е случило в действителност, отдел „Вътрешни разследвания“ или прокурорът ще се досетят, че лъжа. Нямаше да се наложи да търсят много далеч, за да намерят Дони. Той беше… — Гласът на Ник потрепери. Той се прокашля, за да изчисти гърлото си. — Дони беше само хлапе, което не можеше да се грижи за себе си. Натресе се в цялата бъркотия и се забърка с лоши хора. — Очите му се навлажниха.