— От училище.
— От училище. — Гласът на Вон загатваше, че това е загуба на време. — Караш ли коли, Ник?
— Аз… Имаш предвид като професия ли?
Стан се засмя.
— Не, само караш ли коли?
— Мога да карам, но нямам кола.
— Сериозно?
— Да.
Вон отново се засмя, сякаш това беше най-смешното нещо на света.
— Ти каква кола имаш? — попита Ник.
— О, все едно. — Стан отново се залови да чете менюто.
Ник също го прегледа и се зачуди кое ястие ще приготвят най-бързо, за да си го поръча. Искаше срещата да приключи скоро.
Не беше заради странната личност на Вон. Е, донякъде и заради това. Но предимно защото въпреки проверката на Фреди инстинктът на Ник нашепваше, че Стан може би е замесен в нещо незаконно или пък онзи, за когото работи, е замесен и единият или и двамата имат криминално досие. Това беше забранена зона за Ник, нарушаване на освобождаването му под гаранция от затвора. Той не искаше да пита Вон, защото ако отговорът е положителен, тогава щеше да знае със сигурност. А искаше да каже на надзорника си, че не е имал представа.
Най-добре беше да получи информацията за Дж. и Нанси, да купи на Стан най-хубавата пържола в менюто и да млъкне, за да го остави да я изяде колкото може по-бързо. И после да се разкара оттам.
Въпреки че бързаше обаче, имаше ритуали, които трябваше да бъдат спазени. Те разговаряха за спорт, за квартала, за бизнес, дори за проклетото време. Вон непрекъснато се смееше на неща, които според Ник не бяха смешни.
— Строят небостъргач там, където по-рано беше светският клуб „Рицарите“. Представяш ли си?
Това заслужаваше буен смях.
Ник улови погледа на сервитьорката и тя се приближи към тях.
— Готови сме.
Стан си поръча салата, допълнителен дресинг „Хиляда острова“ и пиле с пармезан, а Ник — бургер.
— Леко суров.
Вон се втренчи изумено в него и се ухили.
— Не се ли тревожиш, че ще има червеи и други боклуци?
Ник събра цялото си търпение и отвърна:
— Не, не се тревожа.
— Както искаш.
— Без пържени картофи — добави Ник.
Стан примигна и се облегна назад.
— Ти си луд, мамка му. Пържените картофи тук са страхотни, най-хубавите. Наистина.
— Тогава ще си взема.
— Няма да съжаляваш. Донеси му и салата. Той се нуждае от салата. Със същия дресинг. — Вон се обърна към Ник и се ухили.
— Самѝ си го правят. Може да го наречеш „Две хиляди острова“, толкова е хубав.
Ник се усмихна студено и поръча същото и за Фреди.
— И две бири.
— За мен същата, Луси — каза Стан, макар на табелката на гърдите на сервитьорката да пишеше, че името ѝ е Кармела.
— Благодаря ти, че се срещна с мен — каза Ник.
— Шефът ми е длъжник на Фреди. — Вон заговори тихо. — Забелязал ли си, че той прилича на жаба?
— Не.
— Прилича. Е, радвам се, че мога да помогна. Само че не съм сигурен доколко ще бъда полезен.
— Знаеш ли „Фланиган“?
— Миналия месец свърших една работа там. Бива ли те да поправяш разни неща?
— Горе-долу. Електричество. Водопровод.
— Водопровод? — Вон се засмя. — Аз поставям рамки. И слагах рамки там, във „Фланиган“. Старецът ми даде премия. Много мило. Каза, че това са най-хубавите рамки, които е виждал. Както и да е, започнах да идвам тук. Запознах се с някои хора, барманите, персонала. — Той не си направи труда да говори тихо. — Свестни са. Като нас. Не са от разни други страни, каквито виждаш в много заведения. — Стан кимна към Луси/ Кармела.
Ник изпита импулсивно желание да измие ръцете си.
— Та както казвах, опознах хората тук. Харесва им да общуват с мен. Имам дар слово. От баща си. Затова поразпитах и събрах две и две. За онова, което питаше Фреди. Съставих списък. Може би там е човекът, когото търсиш. Има няколко души, чиито имена започват с Дж. Нищо за Нанси. Но всичките имат кучки, за които са женени или които чукат. Ха, или и двете. Ето. — Вон бръкна в джоба си, отмятайки настрана сакото си.
Боже! Ник хлъцна.
Вон носеше оръжие.
Показала се беше дървената ръкохватка на малък пистолет. Вероятно калибър 38 мм.
Господи, лоша работа. Фреди беше казал, че няма начин Стан Вон да носи пистолет.
Може би Вон беше забравил. Или излъгал.
Ник взе мръсния, мек лист хартия.
— Добре ли си?
Ник не беше в състояние да каже нищо. Той се огледа наоколо. Никой друг не беше видял патлака.
— Да. Не съм ял цял ден. Умирам от глад.
— А, добре. Яденето пристига.
Сервитьорката донесе салатите, обилно напоени с дресинг. Ник обаче нямаше апетит.
Вон го погледна и на висок глас каза: