— Имаш ли право да питаш това?
— Мога да те питам и колко чекии правиш нощем. Мога да те питам къде обича да го целуваш любовникът ти. Мога да те питам…
— Предприемачество и строителство.
— За кого?
— Няколко фирми.
— Повечето хора, които питам, ми дават точен отговор. Казват „Хелмсли“ или „Франклин Дивелъпмънт“. А ти казваш няколко фирми.
— Полицай…
— Детектив.
Вой се облегна назад и се втренчи студено в него. Очите му излъчваха омраза.
— Полицай детектив, факт е, че работя за много хора. Защото съм добър в работата си и много хора ме искат. И изобщо не съм доволен от начина, по който ми говориш.
— Нима? И защо трябва да се грижа да си доволен, Джими?
Ник си мислеше, че най-лошото, което може да се случи, е ченгето да открие пистолета на Вон, да го арестува и надзорникът му да разбере, че са били заедно, а после да има изслушване в съда и отново да го вкарат зад решетките за нарушение на освобождаването му под гаранция. Положението обаче ставаше още по-лошо. Вон можеше да реши, че Кал го притиска твърде много, и да изпразни пет куршума в тялото на детектива. Не, четири в тялото му и един в лицето, в случай че носи бронежилетка.
— Виж, детектив, хайде да се успокоим — опита се да го вразуми Ник. — Аз съм…
— Млъкни, Карели. — Кал се наведе към Вон. — Ти, задник. Дай да видя документите ти за самоличност.
— Документите ми за самоличност. Разбира се. — С онова странно ухилване на лицето Стан избърса дебелите си устни с кърпата за хранене и отново я сложи на коленете си, а след това посегна към джоба си. — Ще ти покажа шибаните си документи за самоличност.
Боже, той щеше да извади пистолета си. Кал беше мъртъв.
Ник също.
Той прецени ъглите. Седеше навътре в сепарето и не можеше да скочи и да избие пистолета от ръката на Вон. А ако изкрещеше на Кал, че Стан е въоръжен, щеше да признае, че знае.
Вон започна да се изправя. Ръката му беше близо до патлака.
— Детектив! — извика Ник.
В същия момент предавателят на колана на Кал изпращя и се чу глас:
— До всички екипи. Код 10-30. Извършва се кражба на автомобил. Четвърто авеню 418. Бей Ридж. Двама чернокожи мъже на двайсет и няколко години, вероятно въоръжени. Сребриста тойота. Последен модел. Регистрационният номер не е известен.
— Мамка му. — Ченгето погледна през прозореца. Адресът беше на отсрещната страна на улицата. Той извади предавателя от колана си. — Детектив 7875. На мястото на 10-30 съм. Бей Ридж. Изпратете подкрепления. Край.
— Прието, 7875. Моторизираните полицаи са на път. Ще пристигнат след четири минути. Край.
Ник не чу остатъка от разговора. Детективът се отправи към изхода, сложил ръка на оръжието си. Бутна вратата, зави наляво и се скри от погледа му.
Фреди влезе с наведена глава още преди да се затвори вратата и се втурна към тях.
— Хайде, момчета. Изчезвайте. Веднага! — Той хвърли две двайсетачки на масата. Вон изскочи от сепарето, Ник хукна след него и двамата последваха Фреди през кухнята и задната врата. Излязоха на смърдяща, пълна с боклуци уличка. — Насам.
— Ти ли се обади, Фреди? — попита Ник.
— Трябваше да направя нещо. Положението не изглеждаше добре. Трябва да се чупим оттук. Той ще разбере, че обаждането е било фалшиво, след около пет минути.
— Ще проследят номера ти — каза Вон.
— Телефонът е с предплатена карта. Да не мислиш, че съм вчерашен?
Те минаха през някакъв заден двор и продължиха да вървят на запад.
— Да потърсим нелегално такси — рече Фреди. — Да няма брояч. Какво се случи, по дяволите?
— Ченгето ме позна — отвърна Ник. — Започна да се заяжда с мен. Всичко щеше да е наред… но твоето момче има пистолет.
— Е, и? — предизвикателно попита Вон.
Фреди разгневено се обърна към него.
— Какво? Казах на Арт, никакви оръжия. Точка. Моят човек тук току-що излезе от затвора.
— Не знаех. Арт не ми каза нищо. Само, че трябва да се срещна с някакъв непознат в Ридж. Не съм глупав.
— Достатъчно си глупав, за да изкараш една година в „Райкърс“ заради патлака. Как мислиш, че щеше да ти се отрази?
— Добре, добре.
— Каза ли му името си?
— Не — отговори Ник. — Но онзи ще се върне да те търси, Вон. И знае как изглеждаш. Познава и мен. Изхвърли патлака. Още сега. Във водата.
— Тези неща струват пари — рече Стан.
— Не — каза Фреди. — Не ти вярвам. Дай ми го. Аз ще го изхвърля.
— Пич…
— Искаш ли да се обадя на Арт?
— Мамка му. — Вон му даде пистолета. Фреди го взе с няколко хартиени кърпички.