— Чист ли е? — попита Фреди.
— Да, да, не може да бъде проследен.
— Взе ли списъка, Ник?
— Да.
— Благодаря ти, Вон, но сега се разделяме.
— Не получих вечерята си.
— Господи.
Стан направи гримаса и тръгна по тъмния тротоар.
— Отивам до залива да се отърва от това. — Фреди потупа джоба си, където беше сложил пистолета.
— Благодаря ти… Ти си най-добрият.
— Как ти се вижда списъкът?
— Все е нещо. Добро начало. Трябва само да свърша малко детективска работа.
— По дяволите, ти беше детектив. Няма да е трудно.
— Благодаря, Фреди. Длъжник съм ти — леко се усмихна Ник.
Фреди докосна челото си, сякаш козируваше, и се отправи на запад, към брега, където щеше да хвърли пистолета в пролива. Няколко минути по-късно Ник намери нелегално такси. Имаше ги в изобилие в крайните квартали, тъй като там трудно се намираха редовни таксита. Той седна на задната седалка и въздъхна дълбоко. И после телефонът му иззвъня. Ник изпадна в паника, защото си помисли, че детективът от ресторанта го вика в участъка, но след това видя името на екранчето.
Почувства присвиване в слабините, но различно от онова, което току-що беше изпитал.
Отговори на обаждането.
— Амелия. Здравей.
36.
Райм и Арчър седяха на инвалидните си колички пред дъските с уликите. Бяха сами.
Разсъжденията, догадките и предположенията бяха продължили няколко часа — няколко изключително непродуктивни часа — и после екипът прекъсна работата си за през нощта. Пуласки и Купър си тръгнаха. Сакс беше в коридора и говореше по телефона. Гласът ѝ беше тих и Линкълн се зачуди с кого разговаря. Лицето ѝ беше сериозно. Въпросът с произведения изстрел в мола изглеждаше решен в нейна полза. Какво друго би могло да бъде?
Тя приключи разговора и се върна в дневната. Не обясни нищо. Не свали пистолета си. Явно пак щеше да нощува в Бруклин. Взе сакото си от закачалката.
— По-добре да тръгвам.
Тя погледна Арчър и после отново Райм и сякаш се накани да каже нещо.
— Говори. Какво има?
Сакс се двоумеше. И после взе решение, грабна чантата си, преметна я през рамо и кимна за довиждане.
— Утре ще дойда рано.
— Ще се видим тогава.
— Лека нощ, Амелия — каза Джулиет.
— Лека нощ.
Сакс тръгна по коридора и Линкълн чу, че външната врата се отвори и затвори.
Той отново се обърна към Арчър. Заспала ли беше? Очите ѝ бяха затворени. И после се отвориха.
— Отчайващо — каза тя, гледайки дъската.
— Да, твърде много въпроси без отговори. Тази гатанка не е лесна.
— Досети ли се за отговора? На нашата?
— Буквата „м“.
— Не провери ли? Не го ли потърси? Не, ти не би си послужил с измама. Ти си учен. Най-важната част в решаването на задачата е процесът. Отговорът е нещо почти второстепенно.
Това беше вярно.
— Но аз не говоря за разследването — добави Джулиет. — Всичко е отчайващо.
Тя имаше предвид живота на хората с недъзи. И беше права. Всичко отнема повече време, другите се държат с теб като с домашен любимец или малко дете, много неща в живота ти са недостижими — в много повече отношения, отколкото само втори етажи и тоалетни. Любов, приятелство, професия, в която иначе би бил безупречен. Списъкът продължаваше до безкрайност.
Той беше забелязал, че Арчър се бори с телефона преди малко, опитвайки да се обади на брат си да дойде да я вземе. Телефонът беше на високоговорител, но не разпознаваше гласовите ѝ команди. Джулиет се отказа и използва тъчпада с дясната си ръка, ядосано набирайки цифрите. Гривната ѝ с келтски символи подрънкваше при всяко движение. Челюстите ѝ трепереха, когато приключи.
— Влизаш в ритъм — каза Райм. — И се учиш, планираш и поемаш пътя, където свеждаш до минимум отчаянието. Не е необходимо да отправяш излишни предизвикателства към себе си. Повечето магазини са достъпни, но научаваш кои имат тесни пътеки между щандовете и стърчащи краища и ги отбягваш. Такива неща.
— Имам да уча много. — Арчър, изглежда, се чувстваше неудобно от темата. — О, Линкълн, ти играеш шах.
— Играех. Не съм играл отдавна. Как разбра? — Той наистина имаше шахматна дъска и фигури, но сега играеше онлайн.
— Имаш книгата на Вукович.
„Изкуството на атаката“. Райм погледна към лавицата с книги. Беше в далечния ъгъл, където държеше личните си книги, не учебниците по криминалистика. Не можеше да прочете заглавието на гърба оттук. Помнеше обаче, че зрението и ноктите на пръстите са сред дарените от Бога сили на Джулиет.