— Но сега — барът е отворен! Том!
Арчър се засмя.
— Ти ме учиш на криминалистика. Учиш ме как да бъда продуктивен инвалид и смела. Но мисля, че ме учиш и на някои лоши навици. Ще се въздържа.
— Няма да шофираш. Е, не точно. — Райм кимна към мотора „Сторм Ароу“ на инвалидната ѝ количка, който вдигаше единайсет километра в час.
— По-добре съзнанието ми да е ясно. Тази вечер ще видя сина си.
Том наля „Гленморанджи“ на Линкълн. На вратата се позвъни. Болногледачът отвори и доведе брата на Джулиет, който ги поздрави весело. Изглеждаше готин тип. Райм не бе прекарвал много време с него, но Ранди явно беше опората, от която щеше да се нуждае сестра му в живота си като парализирана.
Тя насочи количката си към сводестия изход на дневната.
— Утре ще дойда рано — повтори Джулиет думите на Амелия.
Линкълн кимна.
Тя излезе. Брат ѝ я последва.
Вратата се затвори. Том се върна в кухнята и Райм изведнъж осъзна колко е тихо в стаята. Изпита странно чувство. „Празнота“ беше думата, която му дойде наум.
От кухнята се чуваше потракване на метал, дърво и керамика и звук на течаща вода, но не и човешки гласове. Това не беше характерно за Линкълн. Обикновено не му пукаше за тази проява на самота.
Той отпи от уискито и долови мирис на чесън, месо и затоплен вермут.
И на нещо друго. Някакво ухание. Привлекателно, успокояващо. А, парфюмът на Сакс.
След това обаче си спомни, че тя не употребява парфюм. Защо да предоставя на извършителя улика за позицията си в евентуална престрелка? Не, уханието сигурно беше от парфюма на Джулиет Арчър.
— Вечерята е сервирана — каза Том.
— Идвам — отвърна Райм и излезе от дневната, подавайки команда на тъчпада да изключи осветлението. Запита се дали гласово контролираната система на осветлението в къщата му има вграден „Дейта Уайз 5000“.
37.
— Само по едно набързо.
— Не, скъпи.
— Двайсетина минути — настоя съпругът ѝ. — Арии каза, че има ново шотландско уиски. От остров Скай. Не го бях чувал.
Щом Хенри не беше чувал за някое уиски, това беше нещо уникално.
Те бяха приключили с вечерята. Джини се изненада, че той похвали пилешкото ѝ фрикасе (макар че добави: „По-добре от миналия път, скъпа“), и тя изми чиниите.
— Ти отиди — каза му Джини.
— Каръл иска и ти да дойдеш. Те започват да си мислят, че не ги харесваш.
Наистина не ги харесвам, помисли си тя. Докато Джини и Хенри бяха преселници в Горен Ийст Сайд, Арии и Каръл бяха родени продукти на този западнал квартал. Тя намираше тези съседи за арогантни и превзети.
— Не искам да ходя. Трябва да почистя тук. И да поработя върху проекта.
— Само за тридесет-четиридесет и пет минути.
Близо два пъти повече, отколкото преди малко.
Разбира се, това беше нещо повече от съседско посещение. Арии беше шеф на малка техническа фирма и Хенри го искаше за клиент на адвокатската си кантора. Съпругът ѝ не го признаваше, но за нея беше очевидно. Знаеше също, че той обича тя да го придружава, докато се опитва да спечели хора като Арни — и не защото беше умна и забавна, а заради онова, което случайно го чу да казва на един колега адвокат, когато не знаеше, че тя е наблизо: „Да приемем истината, потенциален клиент се колебае. При кого ще отиде? Разбира се, че при адвоката със съпруга, която си фантазира, че чука“.
Последното, което искаше Джини, беше да се събере на чашка със семейство Басет. Той вероятно щеше да я накара да опита уискито, което, колкото и да беше скъпо, за нея имаше вкус на сапун за миене на съдове.
— Но ние току-що сложихме Труди да си легне.
Двегодишната им дъщеря често се будеше и понякога беше невъзможно да я накарат да заспи в по-ранен час. Тази вечер обаче беше заспала в седем.
— Имаме „Бавачката“.
— И все пак знаеш, че не обичам да я оставям сама.
— Четиридесет и пет минути, един час. Само колкото да им кажем здрасти. Знаеш ли, че „уиски“ обикновено се употребява и за шотландското, и за ирландското уиски, но само шотландското може да има на етикета си думата „скоч“?
Хенри беше много добър в отклоняването от основната тема.
— Сериозно, не може ли да пропуснем, скъпи?
— Не — раздразнено заяви Хенри. — Казах им, че ще отидем. Върви да облечеш нещо.
— Нали само ще изпием по една питие? — каза Джини и погледна джинсите и памучната си блуза, но после осъзна, че е отстъпила. Хенри обърна красивото си лице към нея (да, да, те бяха идеална двойка).
— Ами заради мен, кукличке. Моля те. Облечи онова малко синьо нещо.