— Не беше кристал „Уотърфорд“ — каза Арни. — Не се тревожи…
— Какво е това? — попита Каръл и кимна към бебефона.
Хенри и Джини го наричаха „Бавачката“ — свръхмодерен монитор за бебета. Микрофонът беше до креватчето на Труди и достатъчно чувствителен, за да долавя дишането и сърдечния ритъм на детето.
Долавяше и гласовете на всеки в стаята.
— Идваш с мен, сладурче. Познавам един човек, който иска да ти даде нов дом.
Джини изпищя.
Двамата с Хенри хукнаха към вратата, отвориха я и побягнаха по коридора, следвани от семейство Басет.
— Заключи ли проклетия прозорец? — ядосано изкрещя Хенри.
— Да, да, да!
— Спи, мъниче.
Мислите на Джини се въртяха като торнадо в главата ѝ. По лицето ѝ се стичаха сълзи и сърцето ѝ вибрираше в гърдите. Тя вдигна бебефона и натисна бутона на микрофона. Системата работеше двустранно.
— Полицията е тук, негоднико! Да не си посмял да я докоснеш. Ще те убия, ако я пипнеш.
Последва мълчание. Натрапникът вероятно беше забелязал бебефона. Той се засмя.
— Полиция? Сериозно? Гледам през прозореца вдясно от Труди и не виждам нито едно ченге. По-добре да тръгвам. Съжалявам, малкото ви съкровище все още спи. Ще трябва аз да кажа сбогом вместо нея. Чао, мамо. Чао, татко.
Джини изпищя отново.
— Бързо! Бързо! Отвори вратата!
Хенри се засуети с ключовете и тя ги грабна от ръката му и го блъсна настрана. Отключи вратата и я бутна. Мина през кухнята, грабна първия касапски нож от поставката и се отправи към стаята на дъщеря си. Отвори вратата и запали лампата на тавана.
Труди се размърда леко, но не се събуди.
Хенри нахлу вътре миг по-късно и двамата огледаха малката стая. Нямаше никого. Прозорецът беше заключен. И в дрешника не се криеше никой.
— Но…
Джини даде ножа на съпруга си, взе детето си и го притисна до гърдите си.
Дойдоха и Арни и Каръл. На лицата им се изписа облекчение, когато видяха момиченцето.
— Той тук ли е? — с треперещ тас попита Каръл и се огледа наоколо.
Арии, който беше предприемач по високите технологии, взе бебефона от масата до креватчето на Труди и поклати глава.
— Не, не е тук. Може да е на стотици километри. Хакнал е сървъра. — Той върна устройството на масата.
— Чува ли ни сега? — извика Джини, грабна бебефона и го изключи.
— Това не винаги прекъсва връзката — каза Арни, изключи го от контакта и добави: — Някои го правят само за да тормозят хората. Понякога, ако има видеомонитор, правят снимки или видеозаписи на деца и ги качват в интернет.
— Що за извратеняк би направил такова нещо?
— Не знам. Само знам, че са много. Искаш ли да се обадя на полицията?
— Аз ще се погрижа за това — отговори Джини. — Само ви моля да си тръгнете, ако обичате.
— Скъпа… — започна Хенри и погледна приятелите си.
— Веднага — тросна се тя.
— Да, разбира се. Много съжаляваме — каза Каръл и с искрена загриженост прегърна Джини.
— И не се тревожи за винената чаша — добави Арни.
След като те си тръгнаха, Джини отново взе ножа и носейки на ръце все още спящата Труди, провери всяка стая. Хенри вървеше до нея. Да, всички прозорци бяха заключени. Никой не беше влизал.
Джини се върна в спалнята, седна на леглото, избърса сълзите си и притисна до себе си дъщеря си. Вдигна глава и видя, че съпругът ѝ набира три цифри на мобилния си телефон.
— Недей. — Тя се надигна, грабна телефона от ръката му и прекъсна обаждането.
— Какви ги вършиш? — сопна се той.
— Телефонът ще позвъни след малко. 911 ще върнат обаждането. Кажи им, че си набрал номера по погрешка.
— Защо да го правя, по дяволите?
— Ако аз говоря с тях, тъй като съм жена, те ще помислят, че става въпрос за домашно насилие и може да изпратят някого. Трябва да им кажеш, че е било грешка.
— Да не си полудяла? — разбесня се Хенри. — Ние искаме да изпратят някого. Хакнаха уред в дома ни. Копелето развали вечерта ни.
— Полицаите няма да чуят, че сме оставили дъщеря си сама, за да отидем да пием някакъв прехвален алкохол с двама идиоти, защото ти искаш нов клиент. Наистина ли мислиш, че идеята е добра, Хенри?
Телефонът иззвъня. На екранчето не се изписа номер. Джини го даде на съпруга си и се втренчи гневно в очите му.
Той въздъхна и прие обаждането.
— Ало? — вежливо попита Хенри. — О, много съжалявам. 911 е номер едно на бързото ми избиране и го натиснах неволно. Исках да се обадя на майка си. Тя е номер две… Да, казвам се Хенри Сътър… — Той каза адреса им, очевидно в отговор на друг въпрос. — Искрено съжалявам… Благодаря ви, че се обадихте. Лека нощ.