Джини влезе в стаята на Труди и с една ръка задърпа креватчето ѝ към стаята за гости.
— Тази нощ ще спя тук.
— Мисля, че трябва да…
Тя трясна вратата.
Сложи дъщеря си в креватчето и леко се усмихна, че момиченцето е проспало суматохата. Съблече роклята си за хиляда долара и ядосано я захвърли в ъгъла на стаята, а после легна в леглото, без да намаже с овлажняващ крем лицето си и да измие зъбите си, и угаси лампата. Знаеше, че за разлика от дъщеря си, щеше да ѝ бъде трудно да заспи. Ако изобщо заспи.
Това обаче не я притесняваше. Имаше да мисли за много неща. Най-важното беше какво ще каже утре на адвоката, с когото бе разговаряла два пъти за възможността за развод. До тази вечер Джини беше протакала. Утре щеше да му каже да действа колкото може по-бързо, безмилостно и брутално.
38.
Непрофесионално, предполагам.
Понякога обаче правиш неща за себе си. Защото трябва. Отдалечавам се от кафенето в Горен Ийст Сайд, близо до апартамента на Хенри и Вирджиния Сътър, където седях половин час. Бях на отсрещната страна на улицата. Страхотна сграда, уверявам ви. Не мога да си представя да живея на такова място. Вероятно не бих искал. Там живеят красиви хора. Аз няма да съм добре дошъл.
Да правиш неща за себе си.
Всичко беше доста лесно. Посещение при Безочлив за отмъщение. Само проследих Хенри до дома му от „Старбъкс“ на Таймс Скуеър, където се сблъскахме днес следобед.
Ако беше разлял кафето върху мен…
Научих адреса му и съпоставих нотариалните актове със снимки от агенция МПС. И разбрах кой е. Господин Хенри Сътър. Женен за Вирджиния. Затрудних се малко. Данните от проучването не показваха, че те притежават нещо с вграден „Дейта Уайз 5000“ на „Микросистеми“. След това обаче надникнах във Фейсбук. Хенри и Джини, предпочитаният от нея ник, бяха постнали снимки на двегодишната си дъщеря. Тъпаци… Но това беше добре за мен. Бебетата в града имат бебефони. И, да, елементарното сканиране на къщата разкри айпи-адреса и търговската марка. Проникнах в мрежата, след това пуснах „Пас Брейкър“ на таблета си и за нула време бях вътре. Слушах лекото дишане на Труди и измислях сценарий за разговора ми с малката, който със сигурност щеше да разруши душевното спокойствие на мама и татко в близко бъдеще.
(Отваря се един цял свят на възможности. В края на краищата, не съм женен за идеята „Дейта Уайз 5000“. Има и други добри опции.)
Продължавам да вървя с големи крачки. Минавам покрай входа на метрото. Пътят до Челси е дълъг, но се налага да използвам „теглещата кобила“ (израз на майката на майка ми, въпреки че едва ли е виждала кобила от плът и кръв или е вървяла повече от няколкостотин крачки от колата до супермаркета „Пиши Уигли“ в Индиана). Проклетите камери за наблюдение. Навсякъде са.
Ами вечеря? Чудя се. Два, не, три сандвича. След това ще работя по новия си проект за миниатюра — лодка. Обикновено не ги правя. Много хора изработват макети на лодки и кораби (както и на самолети и влакове — транспортът е широко застъпен в тази област). Питър обаче каза, че хареса лодки. Затова ще му направя скиф „Уорън“. Класическа гребна лодка с движещи се напред-назад гребла.
И после може би ще дойде Алиша. Напоследък е разстроена. Миналото ѝ я преследва. Вътрешните белези се изострят. Правя каквото мога, за да я накарам да се почувства по-добре, но понякога не знам.
Отново се замислям колко много се забавлявах преди малко и си припомням лицето на Хенри по-рано през деня, подигравателно, презрително и красиво, след като се сблъскахме пред „Старбъкс“.
Смахнато зомби…
Браво, Хенри, хубава реплика. Умна. Но аз си мисля за една по-хубава.
За онзи, който се смее последен.
— Здрасти.
Амелия Сакс влезе в апартамента на Ник Карели.
— Старият ми харесваше.
— Оттук се виждат само тухли, не кленове и люляци. Но като се има предвид всичко останало, не е зле.
— Имаш телевизор.
— Гледам някои полицейски предавания. Ти гледаш ли ги?
— Не.
В момента Сакс имаше твърде много работа, за да гледа телевизия.
— Трябва да направят предаване за теб и Линкълн.
— Предложиха му. Отказа.
Тя му даде големия кашон, който беше донесла. Там бяха някои от личните му вещи от времето, когато бяха живели заедно: училищни годишници, пощенски картички, писма, стотици семейни снимки. Беше му се обадила да му каже, че е намерила тези неща в мазето си и че той може би си ги иска.